— Вече е интересно — развесели се тя. — Често ли пътуваш в тролея?
— Често, аз нямам кола. Сънувах, че пътувам в тролея, а той излиза от града и поема по някакъв пуст път… като че ли към летището, макар че пътят ми е съвсем непознат. Аз стоя до прозореца и пейзажът много ми харесва. И изведнъж виждам, че към мен идва контрольор. Той се приближава все повече и повече и аз, кой знае защо, изпадам в паника… може би нямам с какво да платя глобата? Не знам… Контрольорът тъкмо стига до мен и тролеят спира. Аз изскачам навън под самия нос на контрольора и дори му се усмихвам. Тролеят потегля и аз виждам, че тръгващата от спирката пешеходна алея — подобна на черен път — води към хълм. А той е покрит с дървета и е застроен с къщички… стари, дървени, даже много уютни, като ги гледаш отдалеч…
— Такива къщички само отдалече изглеждат уютни — каза скептично Ирина. — Ох, извинявай. Много хубаво разказваш, даже забравих, че това е сън.
— Сън е — потвърди Мартин. — Та така, аз започвам да се изкачвам по хълма. Озовавам се в малко градче с големи тихи дворове, с огромни дървета, някакви водосборни колони. Не знам дали си виждала такива градчета. Предполагам, че сега вече не са останали много от тях. И всичко наоколо е едно такова… сякаш отдавна познато и родно. Сякаш съм се прибрал у дома. И хората, които срещам, са непознати, но сякаш са ми близки. Такива неща не се случват в живота — всички само ми се усмихват и аз им се усмихвам в отговор. После се спирам пред някакво дворче, край двуетажна къща от червени тухли… Някога имаше такива къщички, с един вход, обикновено с по осем апартамента…
— Разказваш го, сякаш точно там си живял — потвърди Ирина.
— Приближавам се към оградата на двора — съвсем ниска, несериозна, не за да се защитаваш или криеш от някого. Поглеждам надолу от хълма — и изведнъж виждам море. Представяш ли си? Море, което като че ли не би могло да го има тук… И ми става толкова хубаво, че решавам да остана. Завинаги. Но изведнъж си спомням, че не съм си платил билета. А това означава, че не съм имал право да дойда. Един вид пребивавам незаконно. Просто не бива да съм тук! Тогава се приближавам до някаква компания на двора — там има и тийнейджъри, и мои връстници, и по-стари хора. Разказвам им, че не съм си платил билета и затова трябва да си тръгна. Те кимат и казват, че ще ме чакат. Аз си тръгвам по същия път, спускам се от хълма, а градът зад гърба ми се стопява… Събудих се с усмивка. И през целия ден се усмихвах на всички, които срещах на улицата. Макар и такива неща да не се случват в живота.
Ирина попита — не веднага, сякаш очакваше продължение:
— Мечтаеш да намериш такъв град? Да се върнеш там?
— Мечтая винаги да си плащам за пътя — отговори Мартин и, кой знае защо, добави: — Не в буквален смисъл.
— Разбирам — простичко каза тя. — Не съм глупачка. Ела при мен.
Той остави лулата. Стана от стола и си обу дънките. След това извади от кобура револвера си.
— Какво правиш? — прошепна Ирина.
Той доближи със загадъчен вид револвера до устните си — сякаш казвайки „Шшт!“. Приближи се до вратата, тихичко свали мандалото и я отвори рязко.
В коридора беше пусто, но това не го смути. Той изскочи от стаята и веднага изтропа отворената врата на съседната стая. Когато се появи отново, водеше под дулото на пистолета слаб и пъпчив хлапак на петнайсет-шестнайсет години. Ирина вече беше обула шортите си и закопчаваше блузата си.
— Чувствай се като у дома си — каза жизнерадостно Мартин на пленника си. — Настанявай се…
Едно здраво бутане помогна на хлапака да преодолее разстоянието до стола. Като размахваше револвера, Мартин се приближи до него и отпусна тежко ръка на рамото му, за да го принуди да седне.
— Сам ли беше? — попита делово Ирина. — Браво на теб, аз не чух нищо.
— Дойдоха трима — каза Мартин. — Отвориха вратата, убедиха се, че в стаята няма никого. Тогава другите двама слязоха долу и оставиха този да претърси багажа. Как да те наричам, крадецо?
Хлапакът изсумтя, но не отговори.
— Ирочка, в течение ли си какво е наказанието за кражба с взлом на Талисман?
— Тук няма затвор. Предполагам — изгонване от планетата.
— И това ако е наказание… — въздъхна Мартин. — Добре, така или иначе е късно да го бие човек, а като че ли засега няма за какво да бъде убиван. Кой те изпрати?
— Ходя си по коридора, гледам — отворена врата, разхвърлян багаж. Реших да вляза — току-виж някой се нуждае от помощ — изстреля хлапакът няколко заучени фрази.
— О, значи си абсолютно невинен? — зарадва се Мартин. — Добре, стига си се правил на луд. Искам да поговоря с онези, които са те изпратили.