— Никой не ме е изпращал — държеше на своето хлапакът. Първоначалната му уплаха беше отминала и той с всяка изминала минута ставаше все по-нагъл. — Ако не ме пуснете, ще викам! И ще кажа, че сте ме заплашвали с револвера!
— Аз да съм те заплашвал? — огорчи се Мартин. — Какви ги говориш! Не се заплашва по този начин…
Тежкият шамар събори хлапака от стола. След миг Мартин, зверски озъбен, вече седеше върху него. Дулото на пистолета му беше в устата на пленника.
— А знаеш ли какво стана в действителност? — попита със съскащ шепот Мартин. — Ти обра стаята ми, докато спях. После влезе в стаята на момичето и се опита да я изнасилиш. Аз се събудих от виковете за помощ и успях да дойда навреме, за да те застрелям!
— Виж, опитите за изнасилване тук се наказват много сурово! — изведнъж се оживи Ирина. — Така че дори не е необходимо да стреляш.
— О! — Мартин радостно повиши глас, прибирайки пистолета в кобура. — Насилник! Граждани на Талисман! Хванах насилник!
— Недейте! — изписка хлапето.
— Какво става? — възкликна Мартин и го върна със замах на стола. — Не искаш, а? Кой те изпрати? Къде са те?
— Долу… в бара…
— Да вървим — каза Мартин и повлече хлапето след себе си. — По-живо.
Злополучният крадец не лъжеше. В празната зала на кръчмата седяха само двама души — приличащ на японец възрастен азиатец и мъж на средна възраст, когото Мартин определи като баща на пъпчивия грабител. Именно към него се отправи, блъскайки жертвата пред себе си. Мъжете зад масата се спогледаха, но не бързаха да стават.
— Значи така — каза Мартин, като спря до тях. — Или този юноша се опита да поругае една девойка, или вие сте го накарали да рови из вещите ми. В първия случай ще отида при местните власти… Съветът на златотърсачите, ако не се лъжа? Във втория с вас ще си поговорим откровено.
След малко се появи и Ирина. Спря при стълбите и огледа залата. С дясната си ръка държеше за цевта уинчестър — крайно неудобно, но затова пък ефектно.
— Нали ти казах — обърна се тъжно японецът на бащата на крадеца. После се обърна към Мартин. — Няма нужда да ходите при властите. Аз съм председателят на Съвета на златотърсачите.
— Значи ще си поговорим? — уточни Мартин.
— Да — кимна японецът.
— А на теб ти е време да нанкаш — съобщи Мартин на крадеца и го бутна към вратата. Не се наложи да го уговаря — явно на Талисман наистина не обичаха насилниците. Самият той седна на масата при златотърсачите и погледна замислено трите пълни халби бира пред тях. Взе едната и отпи голяма глътка.
— Покажете ключа — помоли японецът.
— Казвам се Мартин.
— Аз съм Ооно — кимна японецът. — Покажете ключа, господин Мартин. Бъдете така добър.
Мартин безмълвно сложи „ключа“ пред тях.
Известно време златотърсачите въртяха батерийката на аранките в ръце, разглеждаха я на светлината, дори я подушиха. Японецът я доближи до бузата си и известно време стоя неподвижно. После поклати глава:
— Господин Мартин, струва ми се, че са ви подвели. На Талисман никога не са се срещали подобни артефакти. И аз ще рискувам да предположа, че този предмет не е артефакт.
— Вие ми съобщихте много учтиво, че девойката ме е измамила.
— Допускам такава възможност.
— Но вие сте виждали „ключа“ и по-рано — каза Мартин. — И вече сте стигнали до извода, че той не струва нищо. Защо беше този нелеп опит за кражба?
— Нали ти казах — отново упрекна японеца мълчаливия златотърсач. После се обърна към Мартин: — Смути ни това, че „ключът“ беше купен. Уверявам ви, че след оглеждането му щяхме да го върнем на мястото му.
— А, взимайте го, не ми трябва — махна с ръка Мартин. — Това е само стара аранкска батерия. Никой никога не е твърдял нещо друго.
— Нали ти казах — за трети път повтори японецът. — Приемете поздравленията ми, господин Мартин.
— И само това?
— И нашите извинения — съгласи се японецът. — Но нима нямаше друг начин да се срещнем и да поговорим?
— Откъде можех да знам кой е посветен в тайната на Талисман? — отговори с въпрос Мартин. — Съветът на златотърсачите можеше да се окаже шайка бюрократи.
Японецът погледна втория златотърсач.
— Нали му казахте — подсказа любезно Мартин.
— Абе ти! — сопна се най-накрая мълчаливият златотърсач. — Защо не вървиш на…
— Можех да застрелям сина ти на място — каза Мартин. — И нищо нямаше да можеш да направиш — заварих го в стаята ми, да рови из багажа ми. И ако беше решил да си играеш на вендета, щях да застрелям и теб.
Златотърсачът понечи да се изправи, но японецът го изгледа накриво и заформящият се бой беше прекъснат в зародиш.