И Мартин остана сам — в просторната пуста зала на „Умрялото пони“, на отрупаната с празни бирени халби и чашки от кафе маса. Беше уморен, но наистина не му се искаше да спи. Искаше му се да мисли, да улови онзи миг на измамлива прозрачност и яснота на ума, който идваше на зазоряване след безсънна нощ. През деня щеше да се прозява, да си влачи едва-едва краката и да се бави с отговорите. Но сега можеше да помисли.
Оказваше се, че тайната на Талисман е известна на всички.
Слуховете за скритото тук всемогъщество витаеха отдавна, но нямаше доказателства.
Дори мъдрите аранки, въоръжени със забележителната си техника, не бяха постигнали успех.
Последното, кой знае защо, се стори важно на Мартин. Аранките — умни, но без успех… Защото нямат способност за еволюция на „душата“? Глупости. Дарът на Талисман е предназначен за разума, а аранките определено нямаха проблем с него.
Мартин си помисли, че сега няма да му е излишна още една чашка кафе. Даде на организма си мислен обет след връщането си на Земята да пие цяла седмица отвратително безкофеиново кафе и се приближи до барплота.
Уви, кафе-машината явно не беше предназначена за ползване от хора без специално образование.
Бутоните и лампичките на нея бяха повече, отколкото в една хубава кола.
— Хей! — извика тихо Мартин. Ситуацията се усложняваше от това, че не помнеше името на сервитьора. — Ей, гарсон… — жално повтори той, но вече полушепнешком. В края на краищата дори в добрата стара Франция рискуваш да получиш плюнка в чинията със супа, ако наречеш сервитьора „момче“. Надникна към вратата, през която беше влязъл сервитьорът — виждаше се дълъг тъмен коридор. Ама че работа…
Най-лесно беше да се примири и да отиде да спи. Но все повече и повече му се пиеше кафе. Обикновено така се получава, когато предметът на желание е почти постижим.
За да се успокои, той влезе зад бара. Под него откри множество неща, които не бяха за пред външни лица. Например там нощуваха кофата и парцала за бърсане на пода, а сред чистите чаши лежеше мръсна гъба с крайно отблъскващ вид.
Но имаше и малък бутон, разположен така, че да е подръка на бармана. След кратък размисъл Мартин го натисна. Нищо не се случи. Тогава той взе от витрината започната бутилка коняк и си сипа два пръста в една чаша.
— Наистина крадат… — долетя мрачен глас откъм вратата към вътрешните помещения.
Мартин се обърна, чувстваше се така, сякаш го бяха хванали да ограбва църковна каса. На вратата стоеше съненият собственик на „Умрялото пони“ — по халат и с пушка-помпа в ръка.
— Аз… такова… — започна Мартин.
— Припи ви се коняк — подсказа Юрий.
— А, не, кафе… а тук няма никого…
— Естествено, пет сутринта е… — въздъхна кръчмарят. — Сега и аз искам кафе.
Той остави пушката до бара и уверено тръгна към кафе-машината. Мартин разбра, че няма да го стрелят, даже напротив — ще го напоят с кафе — и се окуражи.
— Щях да платя — разкая се той. — Сутринта. Непременно.
Юрий махна с ръка. Докато бръмчащата машина изливаше кафе в чашките, той си наля коняк, добави и в чашата на Мартин.
— Не е хубаво да се пие от сутринта — каза той. — Но е спорен въпрос дали сега е сутрин, или късна нощ…
Чукнаха се и Мартин с радост осъзна, че собственикът на кръчмата, независимо от фантастичните му истории, е напълно адекватен човек, в някои отношения даже приятен.
— Отидоха ли си вождовете ни? — попита кисело Юрий.
— Златотърсачите ли? Отидоха си — кимна Мартин.
— Защо не каза веднага, че търсиш всемогъщество? — попита стопанинът. — А аз си мислех, че си обикновен прекупвач, щом даде на Ирина пари за старата батерийка…
— Значи… и вие сте знаели? — изуми се Мартин.
Юрий кимна и поясни:
— Тук батерийките не се използват. На кого са притрябвали, когато токът е под краката ти, само трябва да си пробиеш дупка. Но съм ги виждал при аранките.
— И не казахте на никого?
— А защо да излагам доброто девойче? — учуди се Юрий. — Голяма работа, ако измами някой търгаш — те и без това живеят на гърба на златотърсачите. А парите може да й трябват за операция на старата й баба. Или за да се изучи за художничка.
Мартин си помисли, че такъв светъл поглед върху живота е присъщ на необикновените хора, които виждат във всеки каторжник смесица между Робин Худ и Жан Валжан.
— Вие сте добър човек — искрено каза той. — Не, Ирина не смяташе да забогатява от фалшивия ключ. Искаше да примами на разговор някой по-осведомен…
— Младост, младост… — въздъхна Юрий, отхвърляйки от челото си гъсти къдрици от светлите си коси. — Не търсим лесните пътища… — Той погледна тъжно в огледалното стъкло на бара и промърмори: — И защо не измолих от пазителите още двайсет сантиметра височина? Щях да ти отнема момичето… извинявай, но непременно щях да ти я отнема!