— Нямаше да я дам — поклати глава Мартин.
— Тогава щяхме да се стреляме — каза Юрий. — Макар че не умея и да стрелям… И какво, научихте ли тайната?
Мартин поклати глава.
— Ходим върху електричество, а никой не може да се добере до главната тайна — въздъхна Юрий. — Сигурно са ти казали, че който открие тайната, става всемогъщ и отива да върши велики дела? Няма да споря, какво ли не се случва в живота. Но никой от тези, които сега тъпчат Талисман с краката си, не може да ти помогне…
Той вдигна чашата, допи коняка и въздъхна.
— Закостенели сме. Очите ни са запердени. Нужна ни е свежа кръв, тогава Талисман ще разкрие тайните си…
— Благодаря — каза Мартин.
Юрий махна с ръка.
— А, какво толкова… Искаш ли още коняк?
— Не благодаря за коняка — поясни Мартин. — Вие ми отворихте очите. Но няма да откажа още глътчица.
Собственикът на кръчмата му наля още малко и му се закани строго с пръст.
— И друг път не натискай бутона. Та това е сигнализация за тревога, дръвнико! В случай на бандитско нападение.
— Имало ли е такива? — попита Мартин.
— Тук е спокойно — отговори уклончиво Юрий. — Хайде, отивам да си доспя. Вече се разсъмва…
Мартин погледна през прозореца — но така и не успя да открие някаква промяна в осветената от фенерите млечна мъгла. Сигурно човек трябваше да живее тук с години, за да почувства заревото през плътното одеяло на мъглата.
Юрий излезе. Чашката кафе, която така и не беше докоснал, стоеше на бара. Мартин я взе и изпи кафето — леко топло, неприятно. Каза, гледайки през прозореца:
— Очите ни са запердени…
Леко го разтресе — не от студ, климатът на Талисман беше много мек. От вълнение. Горчивите плодове от Дървото на живота се търкаляха в краката им и никой не ги събираше!
— Не може всичко да е толкова просто — каза си Мартин и сам си отговори: — Но иначе не може и да бъде.
Бързо се качи по стълбите и отвори вратата на стаята на Ирина — тя не се беше заключила. Приближи се на пръсти до леглото.
— Ти ли си? — попита сънено девойката.
— Аз съм — прошепна Мартин. От неговата сънливост не беше останала и следа. — Ирина, кутията просто се отваря!
— Каква кутия? — Тя се завъртя в завивките си. Мярна се светлозелената светлина на часовника й. — Слушай, тъкмо заспах…
— Знам как се активират „сейфовете“ — каза Мартин. — Още ли се нуждаеш от вълшебни пантофки?
Светна лампата, Ирина седна в леглото и погледна изпитателно Мартин.
— Да не си се напил?
Той се усмихна и поклати глава.
— Не, и даже не възнамерявам. Пиян съм от възторг. И от страх, разбира се.
— Как така? — възкликна Ирина. Очите й светнаха.
— О! — засмя се Мартин. — Това е страшна тайна, мъдреците на Шамбала са я пазили хиляди години. След това са я откраднали коварните масони, а после един руски олигарх им я е измъкнал срещу огромна сума…
— Хайде де, Мартине! — Ирина скочи и започна да се облича трескаво. — Не ме мъчи, разказвай…
Тя изведнъж застина — полугола, с блузката в ръка. Погледна изпитателно Мартин и попита:
— Не искаш да говориш, нали? Ще го запазиш само за себе си?
И за един безкрайно кратък миг Мартин усети в себе си нещо, което шепнеше предизвикателно: „Да, само за мен е! Споделеното всемогъщество не струва пукната пара!“.
— Всичко е много просто — възкликна той, прогонвайки изкушението. — Ще се смееш, като разбереш колко е просто. На аранките изобщо не би могло да им хрумне, те са прекалено разумни… и никога не са имали суеверия.
— Почакай! — Ирина изведнъж се хвърли към прозореца. Отвори крилата му и в стаята влезе мъгла — наистина вече светла и нагрята от приближаващото се слънце. — Мартине!
Някъде отдалече долиташе равномерно бучене. И то се приближаваше, усилваше се.
— Какво е това? — Мартин се хвърли към прозореца. Прегърна Ирина и няколко секунди двамата стояха, вгледани в мътната пелена. Чуха се гласове — събуждаха се и другите гости на „Умрялото пони“. Започнаха да се отварят прозорци. Някой с мъченически глас поиска да го оставят на спокойствие.
— Аранките нямат суеверия — прошепна Ирина. — Затова пък имат хеликоптери. Мартине!
Те се спогледаха ужасени.
— Шпионират златотърсачите — повтори Мартин думите на японеца. — Идиоти… при техните технологии може да се скрие предавател в прашинка, която да се пусне върху нечия дреха…
Ирина се зае трескаво да тупа дрехите му, после и своите.