— Късно е! — възкликна Мартин, като взимаше от масата топлинната пушка и мяташе на рамото си уинчестъра. — Да бягаме! Остави си багажа!
Бученето вече долиташе съвсем отблизо, стъклата започнаха да потрепват. Двамата успяха да избягат от хотела — покрай възмутения Юрий, около когото се суетяха сервитьорът и дебелата готвачка; покрай някакви хора, които се затичаха към хотела, когато сред мъглата се появиха хеликоптерите на аранките.
Впрочем, машините приличаха на хеликоптери само отчасти. Нямаха никакви перки, нито над кабината, нито на опашката, само от обтекаемия овален корпус се подаваха решетъчни пилони със закрепени върху тях цилиндрични турбини. Освен това летяха без характерния за хеликоптерите наклон, а напълно изправени, като самолети, научили се изведнъж да се откъсват от земята със скорост петдесет километра в час.
— Насам! — извика Мартин, влачейки Ирина, и те се мушнаха зад съседната сграда — необитаема, с мънички прозорци с решетки. А летателните апарати на аранките, увиснали на десет-дванайсет метра над земята, вече се бяха наредили в кръг около хотела и го бяха залели със заслепяващата светлина на прожекторите си. В търбусите на машините започнаха да се отварят люкове и оттам на почти невидими въжета се спуснаха фигури с черни, масивни, футуристични униформи, сякаш откраднати от Холивуд.
— Шест хеликоптера, във всеки от тях — по петима десантчици — каза Мартин, надничайки зад ъгъла. — Трийсет…
Вече хукналите към хотела десантчици спряха, сякаш чули заповед. И бързо тръгнаха в посока, обратна на хотела — в разширяващ се кръг.
— Не знам дали можеш да ми отговориш, Доггар — каза Мартин. — Но знам, че ме слушаш, мерзавецо. Ако ловците ти не спрат, ще ги спра аз!
Десантчиците се проснаха на земята, залягайки.
От един от хеликоптерите се разнесе усилен от високоговорители глас:
— Мартине, не е необходимо да правите глупости. Върнете се в хотела, трябва да обсъдим нещо.
— Нека ловците се махнат — предложи той, изтърсвайки ризата и дънките си, разрошвайки косата си. — Тогава ще поговорим. Насаме.
Разнесе се смях и гласът на Доггар:
— Мартине, престани да тупаш дрехите си. Дори и химическо чистене няма да ти помогне. Датчикът ти беше присаден върху кожата и вече е успял да се скрие под епидермиса.
— Измет! — изруга Мартин. — Много умна и добре оборудвана технически измет!
— Не е необходимо да ругаете — помоли Доггар. Гласът му щеше да изглежда мек, ако високоговорителите не го разнасяха из целия Амулет. — Всичко е твърде сериозно и ти разбираш това. Нека да поговорим мирно. Алтернативният вариант няма да ти хареса, честна дума!
— И все пак ме интересуват алтернативите! — извика Мартин, неволно повишавайки глас.
— Тя е само една. Ще бъдем принудени да унищожим и теб, и девойката.
— А тайната? — възмути се Мартин. — Знам я само аз!
— Ще проучим целия ти днешен ден — обясни Доггар. — Всички думи, които си казал или чул, всичко, което си видял. И ще научим какво си разбрал.
Ирина докосна Мартин и прошепна:
— Ами ако не лъже… Сигурно ще успеят…
— Аз съм сътрудник на руската Държавна сигурност — извика Мартин. — Така че това е неприятелски акт към нашето правителство!
Доггар отново се засмя.
— Никакво уважение — каза Мартин, поглеждайки Ирина. — Гръмката слава на КГБ не е успяла да стигне до Аранк… Е, щом така искате…
В следващия миг той вдигна топлинната пушка, премести предпазителя на минимална мощност — както му беше показал Гати — и стреля в турбината на най-близкия „хеликоптер“.
Лъчът беше невидим и в първата секунда изглеждаше, че не се случва нищо. После „хеликоптерът“ се килна напред, турбината на левия пилон изхвърли дълъг език от пламък и задрънча като бъчва, пълна с метални стружки. „Хеликоптерът“ рязко се понесе надолу, но точно преди да докосне земята, беше обхванат от облак пъстроцветна пяна — милиони сапунени мехури с размерите на юмруци. Огънят моментално угасна, апаратът се приземи меко, като върху перушина. Останалите „хеликоптери“ веднага се издигнаха нагоре.
А Мартин отново хвана Ирина за ръката и двамата побягнаха по-надалече.
— Ти направи своя избор — каза Доггар с ясно доловима тъга. — Много съжалявам.
— Та те ни следят, знаят къде сме! — извика Ирина. — Мартине, няма да можем да дотичаме до Станцията! А на Талисман няма по-силни от аранките!
Той не отговаряше.
Отдалечаваха се от „главната улица“ на Амулет, носейки се покрай забитите в скалите лостове, извличащи безплатно електричество; покрай безразборно разхвърляните къщурки от тенекии и дъски, откъдето излизаха объркани, изплашени хора и извънземни. Във всеобщата суматоха никой не обръщаше внимание на Мартин и Ирина.