Зад гърбовете им отново започнаха да вият турбините на „хеликоптерите“.
— На какво можем да разчитаме? — извика Ирина.
— На всемогъществото! — изръмжа в движение Мартин и девойката млъкна. Вече бягаха, изцяло погълнати от животинската борба за оцеляване.
И се натъкнаха на група въоръжени златотърсачи, тръгнали към хотела. Сред тях бяха старият японец, Матиас и двама гедари.
Мартин се спря, дишайки тежко. Побутна Ирина зад гърба си.
— Ти си го открил — каза японецът. — Нали?
Мартин кимна.
— Къде е детонаторът? — попита рязко един от гедарите.
— Ако аз умра, ще бъде в аранките. На цялата планета едновременно, те са видни колективисти. Ако успея да се измъкна — ще откриете тайната сами. Някой ден — каза Мартин, успокоявайки дишането си. — Решавайте.
Гедарът посегна към меча над рамото си, но японецът рече нещо — не на туристически, а на гедарски и гедарът сведе глава и отстъпи назад.
— Ти няма да ни кажеш… — рече тъжно японецът.
Мартин поклати глава.
— Тогава не им давай тайната — промърмори Матиас. — Тя трябва да бъде владяна или от някой самостоятелно, или от всички едновременно. Но не и от една-единствена раса!
Той погледна към гедарите и те кимнаха. Без да промълвят нито дума повече, златотърсачите тръгнаха напред, заобикаляйки Мартин и Ирина. Само японецът, стиснал в ръка малко узи, се обърна и каза:
— Няма да можем да ти дадем много време. Ако ни провърви — петнайсет минути.
— Трябват ми поне двайсет и четири и половина — изрече Мартин съвсем сериозно.
Японецът кимна и се скри в мъглата.
— Това е много глупаво решение — разнесе се глас от облаците. — Расата на аранките не възнамерява да властва над Вселената. След всестранното им изучаване, детонаторите ще бъдат достъпни за всички раси.
— Свежа легенда72… — каза Мартин и отново хукна да бяга.
Над главите им се чу свистене и стълбове от светлосиня светлина прорязаха мъглата — сякаш „хеликоптерите“ бяха включили прожекторите си и сега се носеха над селището.
— Няма да разполагаш с двайсет и четири минути… — каза Ирина в движение.
— Да не избиха всички? — попита Мартин.
— Не, това е друго… виждала съм го на Аранк… мускулни парализатори… имахме късмет, че не ни засегнаха…
Мартин имаше други разбирания относно „късмета“, но не биваше да обяснява на Ирина какво стана. Нека аранките са уверени, че им се е паднала глупава плячка.
От небето се разнесе глас:
— Не сме склонни към излишна жестокост. Не искаме да ви се случи нищо лошо. Все още имате шанс да се предадете.
Тъкмо успяха да се измъкнат от покрайнините на селището, когато някъде високо в небето премина хеликоптер, обливащ колибите със стълб светлосиня светлина. Разнесоха се няколко изстрела — слепи, безсилни изстрели в мътното небе, — но бързо утихнаха. Мартин дори успя да забележи как падат мятащите се насам-натам златотърсачи. Някои със сигурност успяха да изскочат извън пределите на селището, но не можеха да очакват помощ от тях.
— Какво ти е нужно? — извика Ирина. — Какво?
— „Сейф“! И по-добре да е бърз!
Те прегазиха през някаква плитка рекичка, по брега на която в оскъдни пластове плодородна почва растяха местни дървета. Веднага стана ясно защо селището не се е разширило в тази посока — повърхността, изглежда, се състоеше само от скали: като се започне от малки, не по-високи от човешки ръст камъни, и се стигне до огромни канари, издигащи се до завесата на мъглата.
— Търси жалончета! — нареди Ирина. — Ето нечия пътека…
По веригата от зелено-сини жалончета те се добраха до поредното струпване от „сейфове“. Не беше много богато и едва ли носеше гръмко име.
— Бавен, бавен, бавен… — казваше Ирина, като се навеждаше над кутиите на „сейфовете“ и четеше номерата им. — Всичките са бавни! Бързите имат буква „8“ след номера.
— Ето още! — махна Мартин с ръка и те хукнаха към други жалончета, заобикалящи група сейфове. Оставаха им триста метра, когато за миг се чу бучене и колона от светлосиня светлина прониза мъглата.
— Да се разделим! — извика Ирина, но не успяха да се разделят. Колоната я закачи — със самия край на светлинното петно — и се отдалечи.
Мартин стреля във въздуха подир хеликоптера, но това беше само изблик на ярост. Когато се наведе над Ирина, тя неловко се опитваше да пълзи по камъните. Дясната половина на тялото й беше парализирана.
— Май не им провървя… — прошепна девойката. Крайчецът на устната й не се движеше и думите едва се разбираха. — Бягай! Направи го!
72
Цитат от пиесата на А. С. Грибоедов „От ума си тегли“ (рус. „Горе от ума“) — „Свежа легенда, но трудна за вярване“ („Свежо предание, а верится с трудом“). — Бел.прев.