Мартин можеше да й обясни, че късметът няма абсолютно нищо общо тук. Аранките имаха много добри стрелци и много добри системи за прицелване. Да сковеш бягащия враг чрез раняване на хора в редиците му е тактика, известна от хилядолетия.
— Бягай! — каза Ирина, докосвайки Мартин с лявата си ръка и той усети, че тя дърпа револвера от кобура му. — Ще ги задържа!
— Не ставай глупава! — възкликна Мартин и спря ръката й. — Предай им се, разбра ли?
Той докосна устните й в бърза целувка и побягна по хлъзгавия черен камък. В душата му дори нямаше озлобление. Аранките наистина не се отличаваха с излишна жестокост. Не убиваха. Не лъжеха. Само методично и целенасочено постигаха своето.
Може би даже щяха да споделят с другите раси тайната на Талисман. Само че не вземаха предвид какво може да се случи междувременно…
Втората група „сейфове“ се оказа доста по-богата. Поне десет каменни люкове и още на първия след номера беше изписана буквата „8“.
Мартин седна до него. Успокои дишането си, извади ножа си — надеждна армейска „Оса“ — и попита в празното пространство:
— Интересно, нали? Компютрите са си компютри, но нещо не ви достига…
Доггар не отговаряше. Хеликоптерните турбини не бучаха.
Мартин се усмихна. Дори земните хеликоптери не летяха с такъв грохот. А уж транспортът на аранките беше абсолютно безшумен…
Той хвана топлинната пушка, настрои я на максимална мощност и придвижи лостчето за фокусиране, за да може лъчът да обхване колкото може по-голямо пространство.
А после в течение на двайсет секунди стреля на сляпо към мъгливото небе, където безшумно висяха хеликоптерите, очаквайки глупавият човек да разкрие на мъдрите аранки тайната на Талисман.
Забеляза три взрива и чу падането на пет апарата — при това един от тях изкънтя — дори мъглата не можа да смекчи скърцането на метала при допира му със скалите. Или защитната пяна не беше успяла да амортизира падането от голяма височина, или спасителната система се беше оказала също толкова чувствителна към попадение на топлинна пушка, както и изнесените върху пилоните двигатели.
— Е, извинявайте — каза Мартин, хвърляйки пушката, на чийто приклад беше светнало червено огънче. — Само че вие започнахте първи.
В ответната реплика на Доггар, която идваше от самата земя, имаше ярост.
— Мартине! Ако хората ми са пострадали, ще изцедя кръвта ти капка по капка!
— Благодаря, мога и сам — каза Мартин, отвъртвайки капака на сейфа.
В „сейфа“ лежеше „схемка“ — триъгълна пластина, полупрозрачна, сякаш бе от опушено стъкло. Детонатор за някаква неизвестна раса… Мартин я изхвърли.
После сряза ръката си с ножа и изцеди няколко капки кръв на дъното на каменната чаша.
5.
Това не беше логика — добрата стара логика, най-добрият приятел на разума. Не беше и интуиция — сигурната патерица на разсъдъка.
А само усещане на границата между сън и реалност.
Трябваше да е така!
Всеки може да дойде и да получи всемогъществото си. Всеки трябва да носи в себе си паролата — и какво би послужило по-добре от кръвта?
От времето на първите малки богове, пред които са се кланяли най-отдавнашните ни предци. От времето на жестоките богове, толкова обичащи вкуса на кръвта.
Древната памет на човечеството е съхранявала тази истина — може би още от първото посещение на пазителите. И когато връзката между световете е била разкъсана, когато Талисман е станал недостъпен, все така се е леела кръв върху жертвениците и олтарите — в напразна молба към безмълвните небеса.
Мартин завинти каменния капак на „сейфа“. Нагласи часовника си да звънне след двайсет и четири и половина минути и легна по очи, стиснал в ръката си ремингтъна. Не знаеше дали аранките могат да следят действията му, но прекрасно разбираше, че ще се опитат да му попречат.
— Сигурен ли си, че всичко е толкова просто? — разнесе се глас откъм мъглата. При усилването на звука се губеше част от интонацията, но все пак Мартин успя да долови любопитство. Чистото любопитство на учен естествоизпитател.
— Сигурен съм — каза Мартин. — Е, какво, мир?
Доггар се засмя тъжно.
— Не мога. Ти отиде твърде далече. Не мога да кажа нищо лошо за теб, анкетата ти в нашата база данни е много положителна, но… ти не си аранк.
— Не съм аранк — съгласи се Мартин. — Извинявай.
— Нали разбираш, че няма да издържиш срещу трийсет професионалисти — продължаваше да го увещава Доггар. — Още повече, че зарядът в топлинната пушка вече трябва да е свършил.
— Ами ти провери — посъветва го Мартин. Развъртя цевта, опитвайки се да хване в оптическия прицел нещо различно от млечната пелена. По дяволите… той беше практически сляп. — Между другото, какво спомена за професионалисти? Не са ли млади учени?