— Специалистът е като мазол73 — отговори Доггар. — А хармонично развитата личност трябва да умее всичко. Мартине… имам едно добро предложение за теб.
— Е? — възкликна Мартин. И двамата печелеха време, а това можеше да означава само едно — към него се приближаваха невидими в мъглата хармонично развити аранки.
— Предай се. Ще ви запазим живота — на теб и на твоята жена. Временно изгнание… в някое приятно кътче на нашата планета. А когато осигурим всеобщ достъп до Талисман, ще бъдете освободени…
— Примамливо… — каза Мартин. В мъглата се появи едва забележима сянка и той я хвана на мушка.
— Е, какво решаваш?
— Не! — каза Мартин и натисна спусъка. Краткият вик го убеди, че движението не му се е привидяло.
— Какъв идиот си… — каза тъжно Доггар. — Нищо няма да постигнеш, като стреляш по моите хора.
— Улучих ли? — поинтересува се Мартин.
— Улучи — призна Доггар.
— Разбрах — каза Мартин. — А-четири!
И стреля в още една мярнала се сянка.
— Рани го — изкоментира Доггар. — Но засега не си убил никого. И все още имаш шанс.
— Защо протакаш? — възкликна Мартин, като се въртеше на място. — Не искаш да губиш хората си или не ти достига кураж?
Мъгла… навсякъде само бяла мъгла. И няколко капки кръв в „сейфа“ — с наивната надежда, че тя ще се превърне в детонатор.
— Не искам да те убивам — отговори спокойно Доггар. — Ти си ценен индивид. Добра се до тайната на Талисман. Пазителите явно се интересуват от теб… Тяхното мнение скоро ще изгуби значението си, но все пак… Защо да унищожавам врага си, когато мога да го направя приятел?
Мартин мълчеше. Доггар, изглежда, не лъжеше — ето къде беше бедата… и колко мъчително трудно беше в такава ситуация да се стреля по общо взето нелошите аранки…
— Мога да дам заповед — продължи Доггар — и всичко тук ще пламне. Разбираш ли? Дори няма нужда да пращам момчетата си на ръкопашен бой срещу теб. Един залп от плазмомет… и те уверявам, че стрелецът буквално го сърбят ръцете!
— Тогава какво чакаш? — попита Мартин. Оставаха още дванайсет минути. Почти вечност.
Някакъв слаб шум и приглушен, неясен разговор го накара да се напрегне. После Доггар заговори доста по-весело:
— Ситуацията се промени, Мартине. Твоята жена е в ръцете ни.
— Лъжеш — каза Мартин. Нали все трябваше да каже нещо.
— Ирина-кен, кажете нещо — помоли учтиво Доггар.
— Мартине, не излизай! — разнесе се в мъглата гласът на Ирина. — Те няма да ми направят нищо!
— Може би — каза Доггар. — Но сигурен ли е? Ти сигурна ли си?
— А това вече е гнусно! — извика Мартин. — Да вземате жена за заложник…
— Ако по този начин ще бъдат запазени два живота — защо не? — учуди се Доггар. — И така, предлагам ти да се изправиш и да тръгнеш напред. В ръцете ти не трябва да има оръжие.
Мартин затвори очи. Погали топлия камък на люка, под който узряваше детонаторът.
— Мартине! — каза Ирина.
— Тук съм — обади се той, без да отваря очи.
— Те наистина могат да те уцелят с плазмомет — каза тъжно Ирина. — „Хеликоптерът“ на Доггар е паднал върху скалите, до пропастта… много удобно.
— И какво предлагаш? — попита Мартин.
Тя се засмя.
— Обичам те! Не излизай!
Шум — съвсем лек — и настъпи тишина.
— Доггар-кен, нека Ирина да каже нещо — помоли Мартин и вдигна глава.
Доггар отговори с известно закъснение:
— Мартин-кен, наистина много съжалявам. Ирина не излъга. Ние сме на голяма височина. Тя… може би заради последствията от парализатора…
Мартин се опита да се прицели по звука. В душата му беше пусто.
— Наистина много съжалявам — повтори Доггар. — Тя скочи в пропастта. Виждам я оттук… смътно. Ако сега излезеш, ще се постараем да я вдигнем оттам. Нашата медицина…
— Тя помоли да не излизам — каза Мартин и откри огън.
Или късметът му изневери, или мъглата му пречеше да определи посоката — Доггар само въздъхна и каза:
— Много, много съжалявам…
А в следващия миг затракаха картечници.
Кой знае защо, той очакваше, че ще стрелят по него с топлинни пушки. Но или това оръжие не се ползваше с популярност сред аранките, или те бяха сметнали куршумите за по-надеждни — по камъните затрещяха откосите, като тежка лятна градушка върху ламаринен покрив. Повечето куршуми минаваха над главата му — височината, от която се стреляше, не беше чак толкова голяма — но право пред лицето му в камъка се заби тънка и дълга стрела от сребрист метал. Друга разкърти черния кристал на скалата, обсипвайки го с каменни отломки. Трета прониза лявата му ръка. Той не почувства болка, само пръстите му, сменящи пълнителя, се оказаха лепкави, окървавени.
73
Цитат на един от афоризмите на Козма Прутков: „Специалистът е като мазол, пълнотата му е едностранчива“. — Бел.прев.