И в този момент се стовариха мълниите.
Мартин сметна първия разряд за някакво ново оръжие, употребено от нетърпелив аранк. Над главата му като змия се завъртя бяла начупена линия, която се вряза високо в черната скала. Чу се гръм и от скалата се разнесе плътно бучене.
Вторият разряд се понесе хоризонтално над земята — красива, невиждана светлолилава мълния, простираща се от единия до другия хоризонт, сякаш бе пръстен около планетата. Замириса на озон и косата на Мартин запращя от статичното електричество.
— Какво е това? — възкликна Доггар. Картечният трясък стихна — аранките очевидно смятаха, че той е отговорен за случващото се.
И Мартин се засмя — защото си беше така.
Талисман беше заработил.
Древният завод беше получил нова програма. И беше започнал производството на нов детонатор — за хора…
Или само за него?
Мълниите станаха по-малки, затова пък сега удряха непрекъснато. Небето се покри с огнена мрежа, ревеше и се гневеше като Гръмовержеца Зевс. Черните скали заискриха с матова, дразнеща зрението светлина, мъглата стана малко по-прозрачна. Задуха вятър — рязък, но неуверен, изобщо нежелаещ да определи посоката си. От ударите на мълниите се зароди бясно въртящ се вихър, който се понесе със скоростта на експрес.
Отново затрака картечница — но някак неуверено, фалшиво, сякаш се стесняваше да мери сили с буйстващата стихия. Мартин погали каменния люк — беше горещ.
И в този момент в него се забиха едновременно три куршума. Първият проби ръката му при китката, заковавайки я за люка, вторият го прониза в гърба — под дясната лопатка, третият го клъвна в крака.
Много му се искаше да закрещи, но прехапа устни до кръв и се сдържа.
Нали Ирина не беше закрещяла, скачайки в пропастта — към своята седма и последна смърт…
— Ти не ни остави изход… — каза Доггар…
Мартин погледна часовника си. Доггар също следеше времето — не можеше да не го следи. Нямаше да му остави шанс да се добере до детонатора. Оставаха още четири минути…
Мълния — разклонена и разкошна, в стил барок, с финтифлюшки и завъртулки, с гроздове от кълбовидни мълнии, с проблясващи сини огньове, разлетели се като птици из небето — удари точно над главата му.
И Мартин видя много ясно как цифрите на неговия „Касио-Турист“ ускориха хода си и за миг прескочиха четири минути напред.
Тогава се засмя.
Люкът беше хлъзгав от кръвта и ръцете му се плъзгаха. Една-единствена жалка навивка му отне повече от минута.
Преди да махне каменния капак, му се наложи да отпочине малко.
— Предай се! — долетя до него гласът на Доггар. — Твоята жена още може да бъде спасена. Стани, дори няма да те докоснем!
— Руснаците не се предават — промърмори Мартин и избута рязко люка.
На дъното на „сейфа“ потрепваше кълбо от жълто желе. От него струеше вътрешна светлина — чиста и ясна, сякаш отгоре му бе паднал лъч от истинското, земно Слънце.
Мартин хвана кълбото — то сякаш самичко се търкулна в дланта му. Детонаторът за хора се оказа топъл и мек, леко бодящ пръстите. Мартин се обърна по гръб.
Бялата мъгла над главата му кипеше. Мълнии се разклоняваха и удряха във върховете на черните скали. От време на време в мъглата се появяваха процепи и бясно въртящи се смерчове. Бодящата светлина на злата звезда се мярна в едно от разкъсванията на мъглата и го прониза в очите.
Той отвори уста и хвърли златистото кълбо върху езика си.
По гърлото му се спусна топла вълна.
— Мартине, даваме ти три секунди! Едно!
Най-лошото беше, че не знаеше колко бързо ще подейства детонаторът. Ден, час? Дори и минута да беше…
— Иринка, все не успявам… — промърмори Мартин, по тялото му премина гърч и той изведнъж видя чуждото слънце през облаците.
— Две!
Стори му се, че се обръща с вътрешностите навън — сякаш отхвърляйки неканеното угощение, протестирайки, хващайки се с всичките си инстинкти за простотата и безметежността на човешкото съществуване. Сви се, за да потисне гаденето.
— Три!
Сърцето му изтуптя глухо в гърдите — и застина. Той лежеше и гълташе жадно ненужния въздух.
А на върха на хълма се чу познато шумолене и мъглата над главата му избухна.
Отначало над него премина електромагнитна вълна. Смени всички цветове на дъгата и премина в онези части на спектъра, които на хората не беше съдено да видят. После се понесе поток от интензивно излъчване. Мартин вдигна ръка и подложи длан под потока гама-лъчи. Усети как те барабанят по кожата му като дъжд.