Едва след това въздухът закипя и плазмата го удари.
Мартин се изправи…
… докосна Ирина, съединявайки разкъсаните тъкани, карайки сърцето й да затупти, изчиствайки от тялото й продуктите на разпад. Част от невроните
Библиотека, и обяснява на бившия завхоз, че разшифроването на имената в некропола е не по-продуктивно, отколкото гадаенето по птичи кости…
… сплесквайки плазмомета в идеален куб, стъпквайки го
… изплаши се…
в „душата“ от албума „The Ultra Zone“ от 1999 година, не се сдържа — и чу песента на живо…
… отхвърляйки цялото това глупаво, пламтящо, деструктивно, което
… надникна в апартамента на чичо си — той стоеше пред седнал в креслото човечец с цивилни дрехи и вдъхновено обясняваше според кои алинеи
вършееше наоколо, разтапяше камъните, опитваше се да изпепелява…
… с упрек поглеждайки в лицата на аранките и леките
на конституцията не е длъжен да отговаря на въпроси за любимия си племенник…
… отпивайки глътка студена бира в „Умрялото пони“ слушаше как виси във въздуха акордът, виртуозно изсвирен от Стив Вай в композицията „Прозорци“
все по-плътно и по-плътно, така че атомите изскърцаха недоволно…
… изплаши се…
вече бяха загинали — и той едва-едва отстъпи по оста на времето, копирайки тяхната структура и създавайки отново…
… най-накрая си изясни по какъв начин натикват в тубата трицветната паста за зъби…
ритници, придавайки им правилния вектор на движение — към Станцията на пазителите…
… намери на Небесносините далечини застаряваща, грозновата и не особено умна жена на име Галя, която за стотен път се опитваше да разкаже на пазителите нещо смислено, и тихо-тихо, за да чуе
написаният роман „Тримата мускетари“ с много сходен сюжет…
… изплаши се…
… прочете втория роман на Дочакалия приятеля — „Четиримата следователи“ — и реши да не огорчава Ди Пи с известието за отдавна
деветдесет и седма година, които все не се решаваше да купи — не му се искаше да дава…
… въздъхна, установявайки, че мъничкият Гати стои срещу директора Клим, в селището Енигма на
… опита „Шато Лафит“ от деветдесет и четвърта и „Шато Тенак“ от
само нейното сърце, разказа историята за мъжа, който ден след ден стои пред московската Станция с плакат…
… огледа организма си, остана недоволен от някои неща и внесе промени…
Всичко веднага,
едновременно и
разбъркано.
Защото времето вече нямаше значение.
А после Мартин се спря и погледна в небето.
В очите на пазителите.
И чу техния глас — хор от хиляди гласове:
„Какво ще правиш сега, Мартине?“
„Не знам.“
„Ти разбра, че можеш всичко. Дори да създадеш свой собствен свят. И знаеш, че това е задънена улица. Но можеш да станеш един от нас.“
„Но аз не знам кои сте вие.“
„Тогава пожелай да узнаеш.“
И Мартин разбра, че сега знае отговора.
„Реши ли вече?“
Той пожела да стане тихо — и стана тихо. Толкова тихо, че замлъкна дори пращенето на реликтовото излъчване, плаващо през пространството от момента на Сътворението.
И той се заслуша.
На мъничката планета Талисман, създадена преди петдесет и четири хиляди триста шейсет и две години, три месеца, два дни, четири часа, осем минути, пет секунди и шестнайсет неделими единици време, сред пламтящите скали стоеше бившият човек на име Мартин. И времето чакаше търпеливо той да направи избора си.
Епилог
Бяло
— После човекът на име Мартин наведе глава — каза Мартин. — Скалата под краката му беше разтопена и го изгаряше дори през обувките. Той тръгна към жената, която обичаше. И когато най-накрая стигна до нея, подметките на обувките му бяха прогорени.
— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Слушал съм много такива истории, пътнико.
— Мамка ти люспеста! — изкрещя Мартин и скочи на крака. — Ти се подиграваш!
Пазителят се засмя, дърпайки си от лулата. Беше едър, як пазител с лъщяща черна козина, скриваща люспите му, и с мек, успокояващ глас.
— Не ти се подигравам, шегувам се. Какво, не мога ли да се пошегувам?
— От шест часа вече ти разказвам… даже седем! — рече емоционално Мартин, сядайки обратно в креслото. — Шегички… често ли се шегувате така?
— Рядко. Но и случаят е особен.
— Ти ми отговори! — възкликна Мартин. — Край, сега е напълно явно, че ти ми отговори! Хванах те!
— Ние винаги отговаряме — рече с достойнство пазителят. — Само трябва да разбереш, че това е отговор.
Мартин кимна. Протегна ръка и пазителят сложи в нея старата му опушена лула, най-любимата, която беше оставил на Земята и изобщо не изнасяше от кабинета си.