— Хиляди, милиони… Какво е това в сравнение с вечността? — Мартин се изправи. — Мога ли да отида на Земята?
— Разбира се. Можеш да отидеш където пожелаеш. — Пазителят се замисли и добави тържествено: — Между другото за теб вече не е задължително да измисляш истории.
— Нищо, вече съм свикнал да си плащам за минаването — каза Мартин. — Довиждане.
— До следващия път — кимна пазителят. — Да.
— Какво „да“.
— Нали искаше да попиташ разказала ли е вече Ирина историята си или още не? Разказа я отдавна. Тя е на втория етаж, в шеста стая.
Мартин се усмихна и излезе.
Денят беше горещ и ослепително слънчев. Мартин даже ахна, когато излезе от Станцията.
— Сигурен ли си, че сме в Москва, а не във Франция? — попита Ирина, примижавайки.
— Сигурен съм — каза Мартин, улавяйки с поглед колата на Юрий Сергеевич. — Горкичкият… той дори няма климатик… Това се отнасяше за един познат таксиджия.
— Хайде, хайде — обади се недоверчиво Ирина. Минаха през пропускателния пункт и Мартин тръгна уверено към колата на подполковника. Юрий Сергеевич седеше зад волана — потен, зачервен, с разкопчана карирана риза. И гледаше към него хем нетърпеливо, хем покорно. Мартин чак съжали, че в краткия миг на всезнание не си беше изяснил категорично какво знае гебеецът и за какво дори не се досеща. Разбира ли кой може да е дошъл на Земята в неговия облик? Чакал ли е това с безнадеждна обреченост — „не най-лошият вариант“ — или се е утешавал с илюзиите за библейските вселенски знания, ключът за които ще му достави новоизпеченият майор?
— Здрасти — каза Мартин и стисна влажната му ръка. — Вкъщи.
Юрий Сергеевич преглътна, но се зае да пали колата. Прегретият двигател откликна неохотно.
— Мартине — попита го полугласно Ирина, — не те ли е страх?
Стори му се, че Юрий Сергеевич е наострил уши, стараейки се да не пропусне нито дума.
— Че от какво може да ни е страх? — попита Мартин.
— От следващия, който намери ключа за Талисман — каза сериозно Ирина. — Да, ти се отказа… но ако следващият е обикновена отрепка, мечтаеща за всемогъщество?
Мартин намигна на Юрий Сергеевич в огледалото за задно виждане и каза:
— Ира, нещата не са толкова прости. Когато преди хиляди години пазителите са намерили Талисман… какво, не ще ли да пали?
Юрий Сергеевич потрепна, натисна педала и излезе от паркинга. Мартин заговори по-високо:
— Когато пазителите са намерили Талисман, планетата вече е била използвана от минимум две раси. Между другото и двете са напълно нехуманоидни по природа… и май се досещам защо. Във Вселената по това време просто не е имало условия за органичен живот. Пазителите изпаднали във възторг от неочаквания подарък. Дори не се запитали къде са предшествениците им. Та нали пазителите също вървели по този път — да използват максимално това, което им дава разумът, и да отложат максимално следващия еволюционен скок. Настроили Талисман към себе си, придобили всемогъщество и едва тогава разбрали къде е уловката. Всемогъществото превишавало потребностите на обикновения разум. Разумът просто нямало какво да прави с новите възможности! Навярно повечето осъзнали това много бързо и…
— И измрели — каза Ирина.
— Преминали на следващото стъпало. Впрочем, от наша гледна точка двете неща са едно и също. А малцинството — иска ми се да вярвам, че е било малцинство — започнало да лудува. Да си играе на богове, да воюва по малко, да пътешества, да задоволява любопитството си… забележи, не жаждата за знания, а само обикновеното животинско любопитство.
— Това, за което ти говорех, така ли? — попита Ирина. — Знаеш ли, аз разбрах. Та това не са потребности на разума. Това е предишната степен. Инстинктите! Да си най-красивият, най-могъщият, всички да те обичат и да се страхуват от теб… Мартине, аз наистина исках това!
Колата кривна от пътя, Юрий Сергеевич изруга и утихна, вкопчен в кормилото.
Мартин се усмихна, гледайки Ирина.
— Браво, умница. Наистина инстинктите. Това е шокът на човека, докоснат от Божието дихание. Почти е невъзможно да си останеш предишният… Или политаш към небето, или се сгромолясваш в мръсотията. Винаги ще се намерят и едните, и другите. Ето тогава светът се е разтърсил. Ето тогава са рухнали цивилизациите и се е разпаднала първата транспортна мрежа на пазителите. Стотици светове, във всеки от които полуразумни божества правят каквото си искат… първата им работа е била да унищожат транспортната мрежа, за да не се плодят конкуренти. Стотици светове със своя мъничък Олимп и със своите мънички богове… И върналите се обратно на родната си планета пазители-средняци, обединили съзнанията си в единен разум, що-годе способен да използва новата сила. Онези, които не са били готови за по-нататъшна еволюция, но и не са пожелали да отстъпят назад, към инстинктите. И едва когато полубожествата се кротнали — някои прозрели достатъчно, за да преминат на следващото стъпало, а други просто изгубили смисъла на съществуването си и изчезнали, — едва тогава пазителите повторили опита си. Върнали се в световете, които вече били изпепелени от първите опити с всемогъществото. Там, където имало предания за вавилонски кули и за наказанията, които следват, ако се опиташ да станеш бог. В световете, някои от които панически се бояли от самата мисъл за развитие.