— Ако това се повтори? — попита Ирина. — Не е ли все едно от кого ще си изпатиш — от истински Бог или от побъркан полубог?
— Нещата не са толкова прости. — Мартин я хвана за ръката. — Ти какво си мислиш, че аз съм бил първият, който е проумял Талисман за всичките тези години? Пазителите са си направили своите изводи. Сега Талисман работи с всеки претендент индивидуално. Тези, които не са дорасли, не получават детонатора. Който иска, може да извърви пътя си. Да реши за какво му е даден разумът. Кое в него е повече — човешкото или животинското. И да приеме резултата. Не си струваше да воювам с аранките… Гледайте в пътя, моля, ето там живея!… Те така или иначе нямаше да получат нищо от сейфа.
— Но нали ти самият получи детонатора? Получи го, макар и да се отказа от него?
Мартин сви рамене.
— Навярно понякога ти го дават именно за да можеш да се откажеш. Ще дойдеш ли с мен, Иринка?
— Вкъщи ще ме убият — каза девойката виновно.
Мартин се усмихна.
— Вече трябва да свикват. Ще им се обадиш, ще ги успокоиш. Ще кажеш, че си се върнала на Земята.
— Къде „на Земята“?
— При годеника си — изтърси Мартин и си прехапа езика.
— Това трябва да се обмисли — каза мрачно Ирина. — Твърде е неочаквано.
— Наистина ли?
— Ирина Ернестовна — каза Юрий Сергеевич, без да се обръща, — нека наистина ви откарам вкъщи. На вашия потенциален годеник така или иначе ще му се наложи да седне да пише доклад.
— А устният доклад, който той така непринудено изнесе, не се ли записва? — усмихна се Ирина. — Мартине, ще си отида до вкъщи. Ако ми се развикат — ще избягам при теб. Или на Талисман, за да стана велика и ужасна…
— Засега не си струва да го правиш — не се сдържа Мартин и излезе от колата. — Почакай поне четирийсет години.
Всеки възпитан човек знае, че да навестяваш възрастните си роднини е не само отегчително главоболие, но отчасти и приятно занимание. Особено ако възрастният роднина още не е изгубил своя вкус към живота и редува оплакванията за лошото си здраве със спомени за някогашни подвизи.
— Намерил с какво да се гордее — каза чичото на Мартин, появявайки се от кухнята с тиган в ръка. — Виж го ти, ходил в друг свят…
Мартин подуши аромата на свинското с винен сос, запечено за необходимото време с червено вино — при това преди махането от огъня не бива да се забравя да се долее още винце на мястото на изпарилото се.
— Аз всъщност не се гордея… — отвърна Мартин.
— Тогава не се гордей! — нареди чичо му. — Турист… ясна работа, сега това е лесно. А да беше опитал в съветски времена да отидеш в България! Да извадиш всички справки, да докажеш, че не смяташ да се добереш до Турция с плуване… Ето това е истинско приключение!
Мартин имаше смътни спомени, че процедурата за посещаване на България в съветски времена не е била толкова сложна. Но не взе да спори, а изрече дипломатично, макар и банално:
— Всяко време си има своите приключения. А ти не смяташ ли да отидеш някъде?
— На моите години може да се готвя само за едно място — каза кисело чичо му. — Виното е в хладилника, донеси го…
Когато Мартин се върна с две бутилки молдовско каберне — през последните години или лозите в Молдова бяха станали по-хубави, или производителите — по-умели, но започнаха да се появяват наистина изпипани вина, с добро съдържание на алкохол и стабилен вкус, — чичо му седеше зад масата, изпънат като щик, и държеше в ръце „Гарнел-Чистякова“.
— Чел ли си я? — попита придирчиво той, размахвайки енциклопедията.
— Какво… да, случвало се е — предпазливо отвърна Мартин.
— Разправяш, че си бил на Библиотека… — Чичо му прелистваше раздърпаното томче. — Що за глупост… намерил за какво да хаби истории! Гробището си е гробище и в Галактиката… Тепърва ще лежим в него колкото си искаме. Ето какво… — Той се намръщи и призна: — Платиха ми пенсията, но нямам намерение да препускам из тризвездните хотели като студент… Не, не се обаждай! Не възнамерявам и да обирам племенника си на стари години. Избрах си тук една планета, ето това е наистина интересно.