— Ясно се усещат мента и анасон — отбеляза той смаяно.
Клим гордо се усмихна.
— Не е коняк, но може да се пие. Виж, за тютюна не намерихме заместители…
Мартин покорно извади пакет силни френски цигари — „Житан“. Възрастните граждани на Библиотека мигновено ги разграбиха — кой по една, кой, виновно усмихвайки се, по две-три цигари. Едно по-голямо дете, което посегна към пакета, получи плясване през пръстите.
Мартин също запали, от учтивост. Предпочиташе пурата, пазена в раницата за специални случаи, но не искаше да дразни хората.
— Понякога отиваме в Станцията — изрече със скърцащ глас един от старците, — изчакваме, докато пазителят запали лулата си, и тогава се приближаваме да приказваме… Говорим му каквото ни падне, само и само да се нагълтаме с дим… Добре, че пазителите са търпеливи, слушат дълго… От време на време черпят и с винце…
— Виж, цигари никога не предлагат — каза печално друг старец.
— Те пушат и марихуана — отбеляза по-младата от двете индианки и погледна към Мартин.
Той не помръдна.
Пиха още два пъти по петдесет грама. След това Мартин се усмихна и остави чашката. Никой не настояваше, а и местните бяха напълно достатъчно. Децата се разбягаха — някои се плискаха в каналите, други наглеждаха бдително по-малките.
Всички възрастни, с изключение на Клим, се впуснаха в заплетен разговор. Те се познаваха много добре, така че сега ги интересуваше само един слушател — Мартин. Той узна, че единият старец се казва Луи и е французин, физик, дошъл на Библиотека, след като овдовял — да доживее дните си в служба на науката. Вторият старец се оказа немец, филолог. Такива бяха и индианките. Те, между другото, бяха сестри и наистина бяха жени на Клим. След час Мартин вече имаше чувството, че живее на Библиотека от няколко години. Всички разправяха един след друг всякакви увлекателни истории — за нощния риболов и излелия се алкохол, за гедара, който заради някакъв бас отсякъл обелиск с меча си, и за побъркания, който се появил на Библиотека и търсел несъществуващи „древни технологии“. Сестрите започнаха професионален спор за препинателния знак, означаващ „говоря с ирония, не се отнасяйте към думите ми прекалено сериозно“.
— Ето, че идват и нашите — каза най-накрая Клим.
Мартин се изправи и погледна на север.
И наистина — идваха. Около стотина души: мъже и жени, юноши и старци. Шествието, проточило се в дълга повече от сто метра нестройна колона, изглеждаше доста смешно. Над множеството постоянно се издигаха главите на онези, които прескачаха през каналите. Хората изглеждаха ту като тълпа побъркани танцьори, трениращи преди групов танц, ту като уморени бегачи на трасе с препятствия.
— Къде ли е нашата Ирочка? — каза с насмешка Клим, заставайки до Мартин. — О! Ето я. Най-отпред. Наистина, вече не е толкова наперена.
Мартин също забеляза Ирина и се вгледа с разбираемо любопитство в нея. Оказа се по-висока, отколкото си я бе представял според снимките и видеозаписите. Червените коси, които на Земята стигаха до под раменете й, бяха късо подстригани. Дрехите й бяха обикновени и удобни: маратонки, шорти с камуфлажни цветове и тъмносива тениска. А какви изящни рокли обичаше да носи…
Но на Мартин му беше най-интересно лицето й. Да, тя наистина беше претърпяла поражение — това си личеше веднага. И по плътно стиснатите устни, и по прекалено съсредоточения, отпъждащ сълзите поглед. А и забележимата дистанция между нея и останалите хора свидетелстваше за положението й на низвергнат кумир.
— Халиф ден до пладне… — потвърди мислите му Клим. — Или как там се наричат жените халифи? Хубаво де, нека да е принцеса ден до пладне…
— Принцеса върху боб7 — каза Мартин. — Надявам се, че не са я набили?
Клим изсумтя възмутено:
— Вярно е, че малко сме подивели тук, но все пак си оставаме културни хора. А бобът при нас е празнично лакомство, така че идиомът е изгубил смисъла си.
Щом стигнаха в селището, хората започнаха да се разотиват. Десетина души с виновни изражения се приближиха към Клим — предалите своя вожд последователи бързаха да изкупят греховете си.
Ирина също тръгна право към директора. Спря чак като се приближи съвсем до него, и изстреля:
— Ти! Ти знаеше, че греша!
Мартин оцени и темперамента й, и тона, с който произнесе обвинението си.
— Ирина, ти не ме попита за нищо — отговори студено Клим. — Нали заяви, че нашите мозъци отдавна са закостенели? И че само ти знаеш истината? Е, аз не ти попречих. Постигна ли успех?
7
„Принцесса на бобах“ — руски филм от 1997 г., чиято героиня е бедна наследница на аристократичен род. Същевременно изразът „на бобах“ е идиом, означаващ „на сухо“, „с празни ръце“. — Бел.прев.