Девойката застина за секунда, вторачена с негодувание в директора. Мартин тихичко въздъхна: тези двубои не бяха за Ирина, тя нямаше опит в подмолната борба, интригите, защитите на курсови работи и дисертации, сразените опоненти и привлечените съюзници — накратко, всичко онова, от което се състои могъщият ствол на научното дърво, по който могат да зеленеят само плахи листенца знания.
— Вие ме убихте — каза тя. В очите й се мярнаха сълзи.
И в този момент Клим пристъпи напред, хвана я здраво за раменете и каза със съвсем различен глас:
— Ира, ти си умно момиче. Намери много интересни закономерности. Ако някой може да разкрие загадката на Библиотека, това си ти. Но реката не може да се премине с един скок. Трябва да се научиш да плуваш.
Мартин мислено го аплодира. Обърканата Ирочка веднага загуби целия си боен дух и започна да гледа директора съвсем по детски. А той, нежно, като баща, я погали по косата, и продължи:
— Ще напиша писмо на завеждащия катедрата по чужди езици в МГУ8, професор Паперни, той ми е добър и стар приятел. Ще го помоля да те приемат без изпити… Впрочем, ти и без това ще ги вземеш без проблеми. Ирина, много искам да станеш една от нас. И след пет години ще те чакаме тук, на същото това място. Вярваш ли ми?
Ирина кимна, без да откъсва поглед от Клим. А той добави със същата мека интонация:
— Не можеш да си представиш колко бързо ще отлетят пет години… и колко много можеш да спечелиш, като обогатиш паметта си с цялото знание, натрупано от човечеството…
Той я притисна за миг към себе си и нежно я целуна по челото. Но Мартин забеляза, че ръката му все пак трепна върху гърба й и неволно, съвсем не по бащински, се плъзна надолу, към красивото твърдо задниче.
Впрочем, директорът веднага се опомни, отстъпи от Ирина и каза с усмивка:
— Имаме гости. Това е Мартин, току-що пристигна от Земята… и иска да поговори с теб.
Девойката машинално пристъпи към Мартин. Какво пък, Клим наистина свърши прекрасно своята част от работата…
— Здравей, Ирина — каза Мартин. Доброжелателно, но без усмивка и без да показва явна симпатия. — Баща ти помоли да те навестя.
Ира мълчеше и се мръщеше. Очите й още проблясваха влажно, но сълзите така и не бяха потекли. Зад гърба й Клим мъмреше провинилите се учени:
— Мрежите стоят от вчера вечерта, какво, да не ни се е дояла вмирисана риба? Катрин, твоето хлапе го боли корема, вече три пъти бяга до тоалетния канал. Всички, които искат да изпратят писма до Земята, могат да дойдат при мен за хартия. Не повече от лист на човек!
Клим може и да не беше велик учен, но беше добър администратор. Тълпата се разпръсваше, животът в селището влизаше в обичайното си русло.
— Няма да те уговарям да се върнеш — продължаваше да говори Мартин. — Но ми се струва, че Клим ти даде добър съвет. Ако решиш да се вслушаш в него, мога да ти помогна с история за пазителя…
Ирина въздъхна. Усмихна се едва-едва и го погледна със значително по-голямо разбиране, отколкото можеше да се очаква от девойка на нейната възраст. И каза:
— Аз…
Съвсем близо до тях в канала се чу плясък. Мартин се обърна точно навреме, за да види изскочилия наполовина от водата тюленоид. Черната кожа проблесна мокро на слънчевата светлина, силната перка направи рязко движение и нещо дребно изсвистя във въздуха.
Ира Полушкина потръпна, изпъна се като от токов удар, и млъкна. От отворената й уста потече тънка равна струйка тъмна кръв. Както си беше изправена, без да се превива, девойката падна по очи и Мартин потрепери, когато видя окървавения сив шип, забил се в шията й, някъде около седмия прешлен.
Тюленоидът с плясък се потопи под водата.
В следващия миг наоколо настана хаос. Възрастните крещяха, децата плачеха, в ръцете на Клим кой знае откъде се беше появил пистолет. Той тичаше покрай канала и забиваше във водата куршум след куршум. Една от индианките се наведе над Ира. Другата, с голям кухненски нож в ръка, скочи през канала и се затича — явно към място, покрай което тюленоидът неизбежно щеше да преплува. Мартин хукна след нея и това се оказа правилното решение.
Тюленоидът се носеше в канала със стремителната грация на истински воден обитател. Зад него като дим се стелеше тъмна пелена — един от куршумите на Клим беше намерил целта. Мартин изчака секунда, позволявайки на ръцете си да привикнат с тежестта на ремингтъна, после откри огън.
Уцели от третия изстрел — в перката, където се и целеше. Тюленоидът се завъртя на място и се изви, сякаш се опитваше да ухапе раненото място. Индианката с едно движение свали роклята си, приготви се за скок, хвана ножа по-стабилно и погледна въпросително Мартин.