Той поклати глава. Изчака тюленоидът да заплува отново и го простреля във втората перка.
След две минути, когато губещият кръв извънземен бе изтеглен с общи усилия върху камъните на острова, Мартин метна винтовката на гърба си, измъкна от ботуша си кама, наведе се над ранения и изрева:
— Единственият ти шанс да оцелееш е да ми кажеш всичко, веднага!
— Побърка ли се, Мартине? — попита го мрачно Клим. Допря пистолета до треперещата глава на тюленоида и натисна спусъка.
Мартин отскочи и изтри от лицето си кървавите пръски. Изведнъж си спомни думите на девойката: „Вие ме убихте!“
— Той беше единственият свидетел! — изкрещя Мартин, посягайки към карабината. — Ти какво, не искаше той да проговори?
Клим въздъхна, потопи дулото на пистолета във водата и го раздвижи, отмивайки кръвта. Тюленоидът, извил глава, слабо потрепваше на брега. Миришеше на кръв и прах.
— Той не може да говори. Това е куче, Мартине.
— Какво?
— Не си ли наясно? Животно е, нарича се кханан. За гедарите те са нещо като нашите кучета, само че малко по-умни — могат да използват предмети. Пазителите позволяват всеки да вземе със себе си опитомени животни, така че гедарите са довели кханани на Библиотека. Те не могат да оцелеят на сухите светове, но тук животът им е песен — помагат да се лови риба, играят си с децата…
Мартин се опомни, пусна оръжието и промърмори:
— Извинявай… Аз…
— Реши, че злият директор на селището е убил девойката с чужди ръце… Тоест перки. — Клим се изплю във водата. — Добре, да забравим. Така или иначе не можехме да го разпитаме.
Мартин погледна островчето, където жителите се бяха струпали около неподвижната Ира. И се затича към тях — без сам да разбира защо.
Хората пред него отстъпиха встрани. Девойката беше още жива, но умираше. Камъните под нея бяха в кръв, тя гледаше със сънен и празен поглед. Дишаше през устата, от която все така струеше кръв, и Мартин с ужас видя във вътрешността й шипа, пронизал езика й. Приседна, докосна челото на Ирина в нелеп опит да намали страха й от смъртта.
Но в очите й нямаше страх, само досада и напиращ сън — последният и най-дълбокият.
— Махайте се оттук! — развика се някой над ухото му, пропъждайки любопитните деца. А Ирина се опитваше да каже нещо… разбира се, не се получи. Върху изкривеното от болка лице се появи някаква крайна, свирепа упоритост, и Мартин усети лекото докосване на ръката й. Погледна дланите на девойката — те бавно, грижливо изобразяваха буква след буква.
Тя успя да покаже шест букви и една цифра, преди ръцете да откажат да й служат, а дишането й — да спре.
Мартин притисна ухо към гърдите й, опитваше се да чуе сърцето. Тялото на Ирина беше топло и гъвкаво, младо, здраво, красиво, и това му се струваше толкова чудовищно нелепо и несправедливо, че той отскочи от нея като попарен.
Ирина Полушкина, седемнайсетгодишна, бъдеща гордост на земната лингвистика, беше мъртва.
Клим се приближи, постоя малко загледан в момичето, и каза:
— Кхананът хвърли наострен рибен гръбнак. Много твърда кост, ние самите я използваме при изработване на изделия…
— Възможно ли да е направил сам това копие? — попита Мартин, като още стоеше на колене до мъртвото момиче.
— С лекота. Перките на кханана са много ловки, на върховете си се разделят на закърнели пръсти. Изял е рибата, наострил е гръбнака в скалите. След хиляди години това ще бъде разумна раса… вероятно.
— Но защо го направи? — настоя Мартин и огледа мрачната мълчалива тълпа. — Тези твари нападат ли хора?
Клим поклати глава:
— Никога не се е случвало. Никога. Но няколко кханани са избягали или са се изгубили… Може да са подивели…
— И да нападнат девойка, застанала насред тълпа хора? — Мартин би се засмял, ако всичко не беше толкова трагично. — Клим, той се държеше като наемен убиец… или като насъскано куче… Без значение кое от двете. Някой го е изпратил!
Клим само разпери ръце и промърмори:
— Нека ни наричат фашисти, но отсега нататък ще убиваме всеки кханан, който се приближи към селището…
Мартин се изправи. Беше му жал за момичето до безумие. Никога не беше претърпявал толкова чудовищно фиаско.
— Ще погребем тялото — каза Клим. — Имаме специален канал за целта… Тук не може по друг начин…
Мартин кимна. Клим се поколеба и добави:
— Обикновено разделяме дрехите и вещите на починалите помежду си, все пак не достигат ресурси, но ако искаш да ги вземеш…
— Ще прегледам вещите й — каза Мартин. — Ще взема нещо за родителите й, а останалото… — Той погледна босите нозе на пристъпващата наблизо индианка. Продължи: — Разбирам. Постъпете съгласно обичаите си.