Не му се искаше да гледа как хората, дори и искрено тъжащи за Ира, я разсъбличат. Още повече го отвращаваше мисълта, че това красиво тяло, само преди четвърт час предизвиквало у всички мъже напълно еднакви емоции, скоро ще бъде безсрамно голо. Бузата му още помнеше топлината на девическата гръд, шокиращата топлина на мъртвото тяло.
Той се отдалечи встрани, но после не издържа и се обърна.
Слава Богу, мъжете се бяха отдръпнали далече от Ира. Останали бяха само жени, събрали се в тесен кръг. Не се бавиха много — в нечии ръце се мярнаха камуфлажните шорти, белите гащета, от тълпата изскочи жена с окървавената тениска и започна трескаво да я плакне във водата на канала.
Мартин си помисли вяло, че и в това разделяне на имуществото има нещо от канибализма, но много добре разбираше колко трудно е да се оцелее и да се запази човешкият облик, когато си на чужда планета. Извърна се, приседна до канала и с настървение започна да мие ръцете и лицето си, като изтъркваше със сноп водорасли дори не кръвта, а самия спомен за живата и мъртвата топлина върху кожата си.
— Мартине. — Към него се приближи една от индианките, вече обута с маратонки. Протегна към него мократа си длан, в която бяха жетонът на пътешественик и верижка с малко сребърно кръстче. — Това трябва да се върне на родителите й.
— Не, с това трябва да се погребе… — започна Мартин, като гледаше кръстчето, но се сепна и добави: — Да, добре. Благодаря.
— Не ни се сърдете — каза индианката.
— Не се сърдя — каза Мартин.
След индианката дойде и Клим. Седна до Мартин и го погледна тъжно. После попита:
— Тя поне каза ли нещо?
Мартин свали раницата си и бръкна в страничния джоб, за да извади сапуна. Поклати глава:
— Нито дума.
5.
Мартин се върна в Столицата, след като се стъмни. Помогна му фарът — макар и да дразнеха погледа, непрекъснатите припламвания бяха добър ориентир. Сигурно не беше лесно да се заспи в палатка под разноцветните избухвания… но с какво ли не се свиква. А и от фара имаше още една полза, която Мартин оцени веднага щом наближи палатковия град — фарът заместваше фенерите. След като се приспособи, стана възможно да се придвижва съвсем нормално в ритъма на червено-зелено-белия стробоскоп. Не се налагаше да икономисва батериите, но все пак изгаси фенерчето, за да не се откроява.
През нощта селището изглеждаше много по-обитаемо, отколкото през деня. Между палатките се плъзгаха сенки — както на онези извънземни, които по природа водеха нощен живот, така и на много хора, които, изглежда, предпочитаха да спят в горещите дневни часове. На едно малко островче, където всички обелиски бяха безмилостно съборени, Мартин видя съвсем истинска дискотека. Гърмеше уредба, танцуваха младежи — и хора, и нехора. Накъсаните движения, резкият ритъм и проблясванията на фара се сливаха в дива, но пленяваща сцена.
Мартин постоя, погледа танцуващите, после продължи по пътя си.
Мина през плажа, на който предишния ден правеха слънчеви бани нудистките. Девойките, естествено, вече ги нямаше, сякаш бяха потънали вдън земя. Затова пък до самата вода седяха двама здравеняци и се кикотеха за нещо. До Мартин долетяха думите:
— С истинската, Льова! С истинската!
Малко по-нататък, на островче, на което бяха спестени големите погроми, дрънкаше китара и някой пееше на испански — за галеони, пирати и бури. Мартин се спря и послуша.
Да, явно животът кипеше бурно.
И защо Ира Полушкина не бе останала в това селище?
Макар че кой би могъл да гарантира, че това щеше да я предпази от убийците?
Мартин нито за секунда не се усъмни, че нападението на тюленоида е било съзнателно… доколкото кхананът изобщо имаше съзнание. Някой беше насъскал полуразумното същество срещу девойката. Беше дал заповед, и я беше убил — с по-голяма сигурност, отколкото ако сам беше натиснал спусъка. Възможно е кхананът да е разбирал, че почти няма шанс да се спаси, но да не е можел да се възпротиви на заповедта.
Кой? Защо? Достатъчно беше да отговори на един от въпросите и отговорът на втория щеше да се изясни от само себе си. Но Мартин не виждаше отговор. Единственият, който имаше мотив, макар и съмнителен, беше Клим. Но ако се допусне, че заповедта бе дадена от директора, възникваше резонен въпрос: как е успял да опитоми тюленоида? Ако поръчителят на убийството беше сред гедарите, живеещи в Столицата, то не беше ясен мотивът. Опасение, че девойката ще разгадае тайната на Библиотека? Изобщо не се връзваше с това, което Мартин знаеше за поведението на гедарите. Тази раса ненапразно носеше мечове, но никога не използваше друго оръжие.