И във вещите на момичето не беше намерил нищо, за което да се хване. Малко дрехи, два шоколада, скрити между чистите чорапи и носните кърпички, пет бележника с празни листа и кутия с моливи.
Общо взето, беше безполезно да гадае и все пак не спираше да прави точно това. Изпълваха го две чувства, които го мотивираха повече от всякакви договори — мъка по девойката и наранена гордост. Избра си една палатка, от която се процеждаше слаба светлина и се чуваше разговор, и се приближи до спуснатото на входа платнище. Изкашля се — никой не реагира. Беше глупаво да чука по платнището, а да вика стопаните — някак неудобно. Най-накрая забеляза мъничка месингова камбанка до входа и я раздрънка.
Висока слаба жена с груби, мъжки черти на лицето дръпна платнището и зад гърба й той забеляза застанало в ъгъла момченце — очевидно идването му беше прекъснало възпитателния процес.
— Да? — попита рязко жената.
Хлапето в ъгъла започна да скимти като кученце. Жената изрева, без да се обръща:
— Недей да ми хленчиш, че ще си изядеш боя. Какво искате?
Мартин се смути. Не обичаше да става свидетел на семейни кавги — може би защото работата му като частен детектив постоянно го принуждаваше да се рови из мръсното бельо на хората.
— Извинете, тук съм отскоро — започна той, — трябва да намеря Давид, ръководителя на администрацията на Библиотека…
— Аз не съм гласувала за него — каза мрачно жената, но все пак излезе от палатката и му посочи пътя. — Ето там. Избелялата червена палатка, на стълба до нея има синьо знаме.
— Извинете, а защо не гласувахте за него? — не се сдържа Мартин.
Жената го изгледа с подозрение и отвърна:
— А на вас какво ви влиза в работата, любезни господине?
Хлапакът в палатката отново заскимтя и жената с решителна крачка се прибра вътре, като не забрави да спусне платнището след себе си.
Мартин тръгна в указаната посока. Нямаше търпение да се махне от Библиотека, но първо трябваше да посети Давид. Дори и само за да вземе писмата за Земята — това беше неписано правило, спазвано от всички пътешественици.
Давид не спеше. Седеше върху направена от обелиски пейка пред един канал и четеше роман с хартиена обложка на светлината на малко фенерче. Носеше само широки домашни панталони и сако, облечено на голо. Щом видя Мартин, той безмълвно се отмести и затвори книгата.
— Интересна ли е? — полюбопитства Мартин. Прегърнатата двойка на корицата по-добре от всяка анотация подсказваше, че романът е любовен.
Давид неопределено сви рамене.
— Не особено. Но файловете ми омръзнаха, а тук няма богат избор от книги на хартия. Станало ли е нещо?
— Защо решихте така?
Давид въздъхна:
— Е, Мартине, тези детективски заяждания не са необходими… Върнахте се сам. А не приличате на човек, който се отказва лесно. Случило ли се е нещо с девойката?
— Тя е мъртва.
Давид тихичко изруга и поклати глава.
— Каква нелепост. Не че тук няма нещастни случаи, но…
— Убиха я.
Гледаха се известно време, после Давид кимна и каза:
— Знаех си, че рано или късно тези побъркани…
— Убиха я пред очите ми. И то не обитателите на Енигма.
Мускулите по лицето на Давид заиграха.
— Мартине, престанете да ме измъчвате и да ми пускате информацията капка по капка! Не разказвате приказка на пазител! Аз представлявам цивилизованата власт на тази планета…
— Уби я кханан. Уцели я с копие от рибна кост. Счупи гръбнака й и проби гърлото и езика й. Тя не успя дори да промълви нещо.
Честно казано, интересуваше се от реакцията на Давид точно на тези думи. Да се изобрази учудване е много лесно, значително по-трудно е да се скрие облекчението.
Но върху лицето на Давид не се изписа абсолютно нищо. Както и подобава на сериозен човек, управляващ хиляди разумни същества от различни планети.
— Предполагате, че целта е била да й се попречи да говори? — попита Давид.
— Възможно е. Не знам как кхананите убиват обикновено хората.
— Те не убиват хора — каза Давид. — Кадрах! От палатката се появи гедарът — полуоблечен, с широки плисирани оранжеви панталони и меч, привързан с ремък за голия му торс. В полумрака много приличаше на човек, само отсъствието на пъп и на зърна на гърдите издаваше, че е същество с друга биологична природа.
— Чух всичко — каза кратко гедарът. — Кхананът не би трябвало да убива хора.
— Не би трябвало или не може? — попита Мартин.
Гедарът се забави с отговора, сякаш решаваше дали си струва да се обсъжда този въпрос с чужденец. После поклати глава и каза:
— Не би трябвало. Всичко е възможно, но не всичко трябва да става. Кхананите са спътници, приятели, ловци.