— Чувал съм, че са създали център на маса вместо унищожения кораб — каза Мартин. — Пуснали са по орбитата на спътника миниатюрна черна дупка.
— А казвали ли са ви какво точно се е случило там?
Мартин поклати глава.
— Не мисля, че това е било кораб на Древните, технологиите са били прекалено прости… Пък и аз изобщо не вярвам в древните раси… — Давид хвърли угарката във водата, където моментално го глътна някаква бърнеста тлъста риба. — Пазителите са изпреварили всички… именно те са единствените Древни. Явно, когато са дошли на Галел, местната цивилизация е била доста развита… имала е бази на спътника. На пазителите това, кой знае защо, им е убягнало. Жителите на планетата подивели и свикнали с даряваните им чудеса. Някога в бъдещето същото очаква и нас. Но тези, които живеели на спътника, не се предавали. Издълбали го отвътре, създали гигантски кораб с фотонен двигател… Опитали се да избягат, да възродят цивилизацията си около друга звезда…
— Какъв е тогава вулканът, стрелял по кораба?
— Защитна система на пазителите…
— Не е в стила им — поклати глава Мартин. — Те предпочитат тихото изчезване. Впрочем, версията е не по-лоша от всяка друга.
Давид кимна:
— Да, разбира се… Но оттогава започнах да си избирам планети без луни.
Те се посмяха, както се полага след подобна история.
— Аз все пак ще тръгвам — каза Мартин и се изправи. — Няма да дочакам приятеля ви. Имате ли поща за Земята?
— Да. — Давид скочи, вмъкна се в палатката и след миг се върна с тежък пакет. — Тук има писма, дискети… медальони на загинали… и няколко образци за университета… Нали няма проблем? По-малко от три килограма е…
В гласа му се долавяше молба.
— Дайте го — съгласи се Мартин.
Двамата си стиснаха ръцете и Мартин тръгна към Станцията. На верандата нямаше никого, но той крачеше уверено и делово, като човек, на когото е отреден определен час.
И пазителят се появи. Излезе, притвори зад себе си дървената врата, седна в креслото и се зае да разпалва лулата си. Беше облечен с плътен мъхнат халат — или му беше студено, или беше станал направо от леглото.
Мартин спря пред стъпалата.
Пазителят пухтеше, подръпваше от лулата, отново и отново щракаше със запалката. Най-накрая лулата започна да дими равномерно и пазителят доволно се облегна назад в креслото. Погледна Мартин с нещо средно между доброжелателна ирония и леко раздразнение.
— Здравей, пазителю — каза Мартин.
— Здравей, пътнико — кимна пазителят. — Влез и отдъхни.
Мартин се изкачи по стъпалата и седна срещу него. Помълча известно време, после каза:
— Бих искал да ти разкажа една история.
— Тук е тъжно и самотно, пътнико — каза пазителят. — Поговори с мен.
Мартин затвори очи. Не знаеше за какво ще говори сега. Най-добрите истории винаги бяха тези, на които сам не знаеше края. Съзнаваше само едно — сега ще говори за…
— Когато се ражда, човек носи света в себе си — каза Мартин. — Целия свят, цялата Вселена. Самият той е мирозданието. А всичко около него са само тухличките, от които е изградена реалността. Майчиното мляко, хранещо тялото, въздухът, каращ тъпанчето да трепти, смътните картини, които фотоните рисуват върху ретината на окото, проникващият в кръвта живителен кислород — всичко придобива реалност едва след като стане част от човека. Но човекът не може да взема, без да дава нищо в замяна. С фекалиите и сълзите, с въглеродния двуокис, а по-късно с плач и сополи човекът отбелязва първите си крачки в несъществуващата вселена. Живото хленчещо мироздание пълзи през илюзорния свят, превръщайки го в реален.
Пазителят мълчеше, подръпвайки от лулата. Мартин си пое дъх.
— И човекът твори своя Вселена. Твори я от самия себе си, защото в света няма нищо друго реално. Човекът расте — и започва да отдава все повече и повече. Вселената му расте от изречените думи и стиснатите ръце, драскотините на коленете и искрите в очите, смеха и сълзите, построеното и разрушеното. Човекът отдава семето си и ражда деца, човекът композира музика и опитомява животни. Декорациите около него стават все по-плътни и все по-ярки, но така и не придобиват реалност. Докато човек не създаде Вселената до края — отдавайки й последната топлина на тялото си и последната кръв от сърцето й. Нали светът трябва да бъде сътворен, а човек няма от какво да твори светове. Няма от какво друго, освен от себе си.
Пазителят остави лулата.
Мартин чакаше.
— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.
Мартин кимна на пазителя и се изправи.
— Може да се смята, че всеки е Вселена — каза пазителят зад гърба му. — Може да се смята, че всеки е само буква в кратката история на Вселената. Това не променя нещата особено много, Мартине. Дали след смъртта си ставаме мироздание, или само буква върху обелиск — какво значение има това за мъртвия?