Не можеше да се каже, че отбягва тази тема, но все пак той имаше свое мнение по въпроса, а не му се искаше да спори с чичо си. Така че двамата претупаха остатъка от вечерта, под съпровода на монолога за извънземните, и когато най-накрая дойде време да си вземат довиждане, племенникът почувства известно облекчение. Добре беше, че има и уважителна причина — на следващия ден отиваше на „командировка“ и нямаше никаква представа колко ще продължи тя.
1.
Дъждът настигна Мартин на върха на хълма.
Облаците плуваха толкова ниско, че му се струваше, че може да подскочи и да загребе с длан от мокрия сив памук. Първите капки започнаха да потропват по пътечката, вдигайки фонтанчета от прах, за момент утихнаха и дъждът се стовари като плътна стена.
Само за миг пътечката заприлича на водосток от аквапарк. Мръсотията в локвите забълбука. Студената вода се плискаше по нозете му, облаците падаха все по-ниско — и ето че той вече вървеше в дъжда, в сива мъгла, в сърцето на бушуващата стихия. Стана съвсем тъмно. През първите минути непромокаемата тъкан на якето му се справяше, после по кожата на Мартин плъзна влага. Панталоните прилепнаха към краката му, обувките му също протекоха.
Той крачеше, проклинайки и дъжда, който падаше триста дни в годината, и бодливия храсталак, заради който пътечката, противно на здравия разум, минаваше през хълма; и работата си, и самия себе си. Пътечката се разкалваше направо под краката му и му ставаше все по-трудно да пази равновесие. Той вече не вървеше, а се плъзгаше и рискуваше да падне всеки момент. Карабината се срасна с гърба му и забележимо натежа, при всяка стъпка за подметките му прилепваше по половин пуд5 кал, отвътре също всичко се беше разкиснало: носът му течеше, в гърлото му нещо клокочеше, мократа памучна тъкан стягаше мускулите му, дори мислите му бяха станали разводнени и течни.
Сега би се зарадвал на каквото и да е — изскочил от храсталака звяр, удар на мълния и тътен на гръмотевица, дори неочаквани препятствия, които биха го накарали да бяга, да се катери с набиране, да скача или да пълзи. Но в сивия дъжд имаше само жвакаща кал, мокри остри клони и гъста сива мъгла. Не му оставаше друго, освен да върви монотонно и непрестанно, сливайки се с еднообразието на пороя.
Видя светлинката над Станцията едва когато се спусна от хълма. Или имаше пролука в дъжда, или облаците горе се бяха разсеяли, но фарът започна да проблясва сред полегатите сиви струи. Червено припламване, зелено припламване, пауза (а всъщност просветване в ултравиолетовия диапазон) и ярка бяла светлина, ослепителна и омайваща, като блясък от електрическа дъга. Мартин ускори крачка. Въпреки всичко не се беше отклонил от пътя.
След час стигна до Станцията. Построената от каменни блокове двуетажна сграда не изглеждаше чужда в тази хълмисто-блатиста местност. Прозорците, затулени с плътни яркочервени завеси, като че ли бяха единствените уместни цветни петна, способни да подчертаят преобладаващите сиви тонове. Фарът върху високата каменна кула проблясваше далеч над главата му. Куличката приличаше на нещо средно между минаре и малък морски фар нейде на края на света.
А на верандата, в плетено люлеещо се кресло, седеше, вперил поглед в Мартин, надзирателят на фара и същевременно местният ходжа — покрито с блестяща черна козина същество, високо метър и половина. Козината по главата му не се различаваше изобщо от козината, покриваща цялото му тяло, само дето беше по-къса и по-рядка около големите печални очи и месестите устни. Съществото беше облечено единствено с дълги до коленете шорти.
— Здравей, пазителю — каза Мартин и спря до трите ниски стъпала пред сградата.
— Здравей, пътнико — отговори пазителят, като извади лулата от устата си. Имаше приятен нисък глас, мъжки, но с някаква женствена мекота и нежност. Усещаше се акцент, но толкова слаб, че престана да дразни слуха след няколко секунди. — Ела и си почини.
Сега Мартин можеше да се качи по стълбите. Като триеше подметките си в ръба на стъпалата — долу падаха слоеве тежка мазна кал, — той стигна до верандата. До пазителя имаше още едно кресло, а на масата — гарафа с бледожълто вино и две чаши. Това беше деликатна покана — всъщност пазителите никога не настояваха за незабавен разговор.
— Искам да се прибера вкъщи — каза Мартин и седна в креслото. — Възможно най-бързо.
Пазителят подръпваше от лулата. Дори миризмата на тютюн изглеждаше уютна, земна. Кой знае защо, пазителите възприемаха най-лесно човешките пороци — харесваха виното, а дори само от идеята за тютюнопушенето бяха изпаднали във възторг.