Пазителят мълчеше — и Мартин почувства, че историята не е приета. Затова се наведе през масата, доближавайки се до пазителя, и продължи:
— А знаеш ли кое е най-важното тук, пазителю? Любопитството не съществува изобщо! Разумните същества не притежават такова качество и свойство. Ние наричаме любопитство интуицията, опита да правим изводи при недостатъчно налични данни. Иска ни се всичко да формализираме, да го обясним логично и ако няма обяснение, казваме „любопитно“, сякаш си даваме индулгенция за странните, ненужни и опасни постъпки. „Любопитството“ е само удобно обяснение. Нищо повече!
— Тук е тъжно и самотно… — започна пазителят.
— Не съм завършил историята — каза Мартин. — Дори не съм я започнал. Това беше встъпление.
За първи път в живота му му се стори, че в очите на пазителя се е появило раздразнение.
— Тогава разказвай.
— Имало едно време във Вселената раса, която всички останали разумни раси наричали „пазители“ — започна Мартин. Изведнъж го обзе ярост, насочена не към пазителя и дори не към него самия, задето се е оказал неспособен да си плати пътя. Чиста ярост, ненасочена към никого конкретно. — Тази раса си имала хоби — да лети из Галактиката на могъщи черни звездолети и на всяка попаднала й планета да строи Станции за хиперпространствена връзка. И заплащането за използването на тези Станции е да се разкаже любопитна история. Пазителите не можели да се развлекат по никакъв друг начин. А на планетата Земя живеело едно момче, което се казвало Мартин Дугин. И както всяко друго умно дете, и то си имало мечта — да разкрие всички тайни на Галактиката. Ни повече, ни по-малко, както приляга на хората. И ето че един ден срещнало мъдрите пазители. Те, както си му е редът, скучаели. Хлапакът естествено се смятал за по-умен от всички във Вселената и се запитал: А дали любопитството движи пазителите? Та нали ние вече установихме, че няма никакво любопитство. Нима пазителите наистина се надяват да чуят нещо ново и важно? Значи работата не е в историите. Не в историите, а в хората, които ги разказват! Очевидно в Галактиката има някакви тайни, важни й страшни, но недостъпни за пазителите. И онези, които те пропускат в другите светове, трябва да разкрият тези тайни. А онези, които не пускат обратно, са се оказали близо до разгадаването им и целият им останал живот ще протече там, където могат да са от полза за пазителите!
Пазителят се закашля. Кашля достатъчно дълго, за да успее Мартин да разбере: рунтавото люспесто създание се тресеше от смях, задавяше се, опитваше се да спре — но не можеше.
— Ти… разсея… тъгата ми и самотата ми, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.
Мартин се изправи от креслото и промърмори:
— Получи се! Страхотно…
Пазителят престана да се смее. В черните му очи вече нямаше и сянка от раздразнение.
— Десетки раси, стотици планети, хиляди хипотези. Казват, че крадем душите. Казват, че използваме пътниците за храна. Казват, че просто се подиграваме. Но твоята версия е свежа, благодаря. Ти разсея моята печал.
— Никога не казвате дали нашите истории имат смисъл за вас. И никога няма да кажете — промърмори Мартин.
— Яде ли те любопитството? — попита пазителят. — Но нали няма никакво любопитство, ти обясни това доста уверено.
— Няма празно любопитство — отсече Мартин. — Няма безцелно любопитство. Ако са ни интересни мотивите ви, значи чувстваме фалш. Недоизказаност. Опасност. Някаква облага, която ни е убягнала.
Пазителят премълча и това даде на Мартин усещане за лек триумф. Но когато вече затваряше вратата, пазителят отново беше изпаднал в пристъп на смях и това развали цялото удоволствие от победата.
— Дори и просто да се гаврите — мърмореше Мартин, крачейки по коридора. — Дори и да правите залози кой от нас ще издържи по-дълго в чуждите светове. Дори и да ни предавате по телевизията си. Не ми пука!
Когато достигна най-близкия Портал — в московската Станция те бяха шест — вече се беше успокоил. Разбира се, от гледна точка на пазителя — всемогъщ и почти безсмъртен — неговото поведение и догадки сигурно бяха много забавни.
И най-важното — Мартин изобщо не беше сигурен, че не съществува чисто любопитство, че зад него винаги стои интуицията, изгодата или страха. Кажете, моля, каква полза има детето от счупената и разглобена играчка? Интересно е — и това е всичко. Възможно е и с пазителите да е така: да си играят с живи играчки и леко да се огорчават при счупването им.