Мартин отбеляза мислено, че това е обещаваща версия. Щом пазителите се интересуват от догадки за мотивите на поведението им, трябва да разкаже, че пазителите са деца на истинска свръхцивилизация, пуснати в космоса да си поиграят. Като всички деца, те са любопитни и безсърдечни и предпочитат да слушат, а не да отговарят на въпроси…
Може да се получи чудесна история.
Той даже си заподсвирква и изобщо не се огорчи от малката опашка, която откри в чакалнята пред залата на Портала. Той кимна на една сериозна дама на средна възраст, седнала на диванчето, поставила огромна раирана чанта до себе си. Боже мой, нима се възражда на ново равнище професията на пътуващия търговец? Или жената отива да навести роднините си, а в чантата носи подаръци? Той дори се здрависа учтиво с един мъж, пушещ в ъгъла над грамадна ваза-пепелник. Мъжът нервничеше, дърпаше цигара след цигара, веднага си проличаваше, че е новак, но не се стреми да завърже разговор. За да му направи компания, Мартин извади една цигара и я изпуши до половината.
В коридорчето, водещо към Портала, се чу дрънчене. Някой едър и тежък изтопурка покрай чакалнята в посока към изхода. Жената погледна нервно Мартин и тръгна към Портала. След минута се чу ново дрънчене, мъжът хвърли недопушената цигара, вдигна обемистата си чанта и рязко попита Мартин:
— Как е… нали не е прекалено неприятно?
— Нищо няма да усетите — успокои го Мартин.
Мъжът прекара дълго време при Портала — явно изобщо не можеше да се реши. Най-накрая се чу ново звънтене, по коридора премина юноша с щастливото лице на човек, който допреди малко е бил доста изнервен. Мартин мина през шлюзовата врата и влезе в кръглата зала на Портала. В центъра й дружелюбно светеше компютърният терминал.
Мартин взе мишката и прекара курсора по списъка.
Ето я Библиотека. Ето го Иол. Ето го Кортик. А ето я и целта.
Прерия 1 и Прерия 2.
Два свята, които по нищо не си приличат, освен по преобладаващата в района на Порталите тип местност. Мартин се интересуваше слабо от Прерия 1, отдавна заселена с извънземни. Доскоро не го интересуваше и Прерия 2, въпреки че беше в хубавия, зеления списък…
Но пръстите на умиращата Ирочка бяха успели да му кажат името точно на тази планета.
С какво ли тя бе толкова важна за нея, по-важна дори от собствения й живот? Защо молеше Мартин да отиде на Прерия 2 — нали думите й не можеха да бъдат нищо друго, освен молба да посети този свят?
Може би го движеше интуицията, а може би — току-що осмяното любопитство. Но той натисна Enter, обърна се и излезе от залата — но вече не на Земята.
Горещо и прашно.
Това беше първото му впечатление, когато вратите на Станцията се затвориха зад него.
Пазителят седеше на верандата, вдигнал босите си крака на дървената маса. Пред него в голяма кристална кана искряха бучки лед в истинска домашна лимонада, на подноса имаше фасетирани чаши.
— Ще позволите ли? — попита Мартин. Пазителят кимна и Мартин си наля пълна чаша. Отпи — хубаво, киселичко и прохладно; браво на пазителите, че не признават никаква химия. С чашата в ръка Мартин отиде до парапета и облегна лакти на него, отпивайки от лимонадата.
Пред него се простираше Прерия 2.
В първия момент равнината му се стори изгоряла. После осъзна, че високата трева, покрила я като плътна четина, си е оранжева по природа. В далечината се виждаше стадо петнисти черно-бели крави, които невъзмутимо пасяха въпросната оранжева трева.
Небето също беше оранжево. Е, не съвсем оранжево, по-скоро мръсножълто, такова, че дискът на слънцето не се набиваше веднага на очи. Впрочем, облачетата си бяха белички.
— Оранжево небе, оранжево поле… — промърмори Мартин. — Кой идиот е нарекъл тази планета Прерия? По-добре Оранжева — та тя си е оранжева.
Пазителят мълчеше, мърдаше пръстите на краката си и се усмихваше.
— Довиждане — каза му учтиво Мартин.
Пазителят кимна.
Когато слезе от верандата, Мартин сглоби карабината, метна я на рамо и тръгна да заобиколи стадото крави. Не се виждаше каубой, но в един момент от високата трева се надигна малко пастирче, което го изгледа внимателно.
Мартин му махна с ръка и се приближи. Хлапето изглеждаше съобразително, а малко информация никога не беше излишна.
— Здравейте, мистър! — поздрави го хлапакът, около тринайсет-четиринайсет годишен. Беше бос, с дънки и карирана риза, яркочервена, в тон с прерията и небето.
— И ти здравей — отвърна Мартин. — А защо „мистър“?
— При нас така е прието — поясни момчето. — Вие за постоянно ли идвате на Прерия?