Мартин отбеляза тази фраза. „За постоянно ли?“ беше рядко срещан въпрос. Обикновено питаха: „Вие за дълго ли?“
— Едва ли. Както се получи.
— Търсите ли някого? — продължаваше да любопитства пастирчето.
Мартин поклати глава:
— Не, вече никого. Дръж!
Той подхвърли на хлапето бонбон „Червената шапчица“, предварително приготвен в джоба. Момчето прие лакомството с явна радост, но отхапа само половината, грижливо зави останалата част и я прибра в джоба си. После каза, като внимателно дъвчеше подаръка от Земята:
— Е, питайте.
— Далече ли е градът? — Мартин се усмихна и реши да бъде по-предпазлив с хлапака.
— Ню Хоуп е на пет мили на юг. — Момчето посочи с ръка. Мартин не виждаше нищо в тази посока и малкият поясни: — Градът е в низината. Там тече Оранжева. А тук няма защо да се заселва някой, няма вода.
— Нарочно ли караш стадото при Станцията?
Момчето се усмихна и кимна.
— Много хора ли има в града?
— Малко над осемнайсет хиляди — съобщи гордо момчето. — И още хиляда и петстотин нехора.
— Какво интересно има там?
— Вкусен бонбон — отбеляза замислено хлапето.
Мартин му се закани с пръст, но му даде още един.
— Две църкви и молитвен дом, стадион, кметство, отряд на националната гвардия, две училища, текстилна фабрика, дванайсет месарници, шест фурни, кино, болница, четири аптеки, супермаркет, вестник, вариете, печатница, летище, гараж и автосервиз… — започна да изброява момчето.
— Хотел? — попита Мартин.
— Има хотел „Дилижанс“. Има хан „Мустанг“. На вас сигурно хотелът ще ви хареса повече.
Мартин извади трети бонбон. „Гриляж“.
— Днес ще се натъпча — каза радостно хлапето. — Ваш съм, мистър. Питайте.
— Какво можеш да разкажеш за планетата?
— Ами… — Момчето се преви и заподскача на един крак, почесвайки коляното си с пета. — Какво има за разказване? Планетата Прерия, благоприятна за живот, три континента, заселен е един, има два града и селища, открит е нефт и цветни метали… Това се учи в първи клас.
— Местен живот?
— В прериите живеят зелени индианци — каза момчето много сериозно. — Те ловуват оранжеви бизони.
— Да бе — каза Мартин.
Момчето изсумтя:
— В града ще видите сам. Те са тъпи, но миролюбиви, даваме им да влизат в града.
— Зеленокожи? — уточни Мартин.
— Те обичат зеления цвят — поясни момчето. — Купуват зелен плат и си шият дрехи. А иначе са си най-обикновени — жълти.
— Кой е главен в града?
— Кметът — каза момчето много сериозно. — А освен това има шериф и военен комендант. Така че не стреляйте без причина, ще ви хванат и ще ви обесят! При нас са много строги за тези неща, трябва да се взема разрешение за дуелите.
— Господи, някакъв детски рай… — промърмори Мартин. — Чудно как още всички дечурлига от Земята не са си дигнали чуковете и не са дошли тук.
Момчето изслуша репликата с любопитство, но подобно на пазителите, не отговори.
— Последен въпрос — каза Мартин, подхвърляйки още един бонбон на хлапето. — Какви пари са в обращение?
— Прериански долари. — След кратко колебание хлапакът извади от джоба си една монета и я показа на Мартин. — Ето такива.
— Може ли да я видя? — Мартин взе металния диск и внимателно го огледа.
Охо! Монетата беше сребърна, с изсечен номер, като на банкнота! Значи справочникът на Уолтърс не лъжеше.
— Вярно ли е, че има пари само на Земята и на Прерия? — попита момчето, без да откъсва поглед от монетата. Ако се съдеше по възрастта му, не беше възможно да е роден на Прерия, но явно беше дошъл тук съвсем малък.
— Не е вярно. Има още шест планети, на които хората използват свои пари… — отговори Мартин, разглеждайки монетата. — Е, вашите изглеждат доста сериозно…
— В планините има сребърен рудник — поясни момчето.
— Това много ли е? — попита Мартин, връщайки монетата.
— Аха — кимна хлапето. — Чаша питие е десет цента. Да се пренощува в хотела — долар. Ако стаята е хубава, естествено.
— Трябва ли да се отбия някъде в града и да съобщя за пристигането си? — поинтересува се Мартин.
— Бързо схващате! — Момчето показа своите бели, макар и щърбави зъби. — Представете се на шерифа, той ще го оцени.
— Благодаря, синко — кимна Мартин. — Ще отида да видя вашия Ню Хоуп… А ти не се стеснявай, работи си.
— От какво да се стеснявам? — веднага настръхна хлапакът.
Мартин се усмихна и каза:
— Обади се на шерифа и докладвай. Ще отида при него след два часа.
Момчето нацупи устни и обидено го изпрати с поглед. Едва когато Мартин се отдалечи на сто крачки, хлапакът легна отново в тревата и извади от джоба на дънките си радиотелефон.