2.
Мартин изпълни обещанието, дадено на пастирчето-страж, и най-напред тръгна към офиса на шерифа. Докато крачеше по улиците на града, го обзе странно усещане: около него имаше осъществени фантазии, оживели декорации и бутафория. Всичко беше абсолютно реално — и майките, разхождащи бебетата си в градинките покрай главната улица, и дървените тротоари в пресечките — централната улица все пак беше асфалтирана, и по нея се кипреха конници с винтовки на раменете. Повече от сто години Холивуд твореше митове — и ето че сега те бяха започнали да творят история. Зад стъклената витрина на аптеката хлапета с щръкнали коси търпеливо чакаха да им сложат сладолед във вафлена кофичка, параходът в пристанището изпусна кълбо пара и избуча протяжно, от бар „Свобода“ се изсипа мъртвопиян мъж с вид на каубой, потупа кобура си, за да провери дали пистолета е там, и се покатери на един послушен и меланхоличен кон. Липсваха само музиката на Енио Мориконе и Човека без име, захапал пура. После обаче Мартин си помисли, че заобикалящият го свят е прекалено подчертан дори за Холивуд. Тук по-добре би се вписал Андрей Миронов в ролята на стария Фест19 с прожекционен апарат и кутия с лента, дошъл да лекува каубойските души.
Впрочем, не се наблюдаваха престрелки и останалите безобразия. Хората от време на време го поздравяваха учтиво, а той безмълвно скланяше глава, вече разбрал, че запечатилите се в паметта му киноклишета са се съживили и сега неволно копира ту Андрей Миронов, ту Клинт Истууд.
Шерифът го чакаше на верандата на малка двуетажна къщичка, като с това неволно му напомни за пазителите. Як мъжага, сложил ръце на кръста. Виждаше се хромираният му револвер с дълго дуло, а шерифската звезда блестеше на гърдите му. Мартин спря пред него. Съжали за отсъствието на устна хармоника, затова започна да си подсвирква фалшиво мелодия на Мориконе.
Шерифът се изплю в прахта и промърмори:
— Шегаджия… От Земята?
Мартин кимна.
Шерифът се навъси, сякаш всички новопристигнали предизвикваха у него сериозни подозрения, огледа Мартин и попита:
— Журналист? Детектив?
— Детектив — призна Мартин.
Шерифът бавно слезе от верандата. Миришеше силно на пържен лук и едва доловимо — на скъп одеколон.
— Прерия 2 е суверенна територия. Но ти можеш да се ориентираш по американските закони — и няма да сгрешиш много.
Мартин кимна.
— Сега ти се струва, мамка ти — продължаваше шерифът, — че си попаднал в първокласен уестърн. Но веднага си избий тази мисъл от главата, мамка ти! Защото куршумът, който можеш да си изпросиш, ще се окаже съвсем истински, а не целулоиден.
— Това наистина ли се харесва на народа? — попита Мартин, като кимна неопределено с глава.
Шерифът се усмихна широко и отвърна:
— А ти да не мислеше, че сме се нагласили така специално за твоето пристигане? Кого търсиш тук и как се казваш, мамка ти?
— Казвам се Мартин. Майка ми се казва Антония Петровна. Никого не търся… по-точно — не знам кого именно търся. Един мой клиент загина на Библиотека, като преди смъртта си успя да ми съобщи само името на вашата планета. Надявам се да намеря някаква следа… но не знам точно каква.
В погледа на шерифа се появи любопитство. Каквото и да разправят, хората, живеещи в холивудски филм започват да уважават законите на жанра. Тайнствената история със загиналия клиент свърши неочаквано добра работа.
— Влез — промърмори шерифът.
Зад дървената стена се криеше напълно цивилизован офис, електрическо осветление, компютър, принтер и ксерокс, солидна кафе-машина и внушителна радиостанция. Шерифът най-напред натисна няколко бутона на кафе-машината, след което се пльосна в креслото и се вторачи в Мартин.
— Искате ли? — Мартин извади от джоба на раницата две пури в алуминиеви гилзи.
— Няма да откажа — отвърна шерифът и с удоволствие измъкна пурата от гилзата. — Ние тук отглеждаме тютюн… само че вкусът му засега не е както трябва… не е както трябва…
Той прекара пурата под носа си, пое си дълбоко дъх и изпъшка. Не я запали, а я остави на масата и тупна с длан, сякаш дистанцирайки се от подаръка. После попита:
— Е, какво търсиш? И какви проблеми да очаквам от теб?
— Не знам — сви рамене Мартин. — Момичето умираше, тя дори не можеше да говори… успя само да съобщи с жестове „Прерия 2“. Сигурно е било много важно за нея.
19
Става въпрос за ролята на Андрей Миронов във филма „Човекът от булеварда на Капуцините“. — Бел.прев.