— Посещавала ли е планетата ни?
— Доколкото знам, не.
Шерифът разпери ръце и каза:
— Е, покажи ми снимката й, щом си толкова умен.
Мартин извади увитата в найлон снимка и му я подаде. Шерифът се вторачи в портрета на Ирочка и лицето му постепенно започна да почервенява.
— Бъзикаш ли се? — попита той най-накрая.
— Познавате ли я?
Шерифът отвори дневника с мека кожена подвързия и прочете:
— Петък, дванайсети октомври, четиринайсет и трийсет. Ирина Полушкина, Русия. Та тя седеше тук, на твоето място! Възпитано момиче, дойде първо при мен, както и трябва.
— Гледай ти… — Мартин наистина се обърка. — Не знаех.
Той изведнъж осъзна, че на Библиотека дори не е уточнил кога именно е дошла Ирина. В петък? А дали не в събота?
— Представи се, разпитваше ме за планетата… Учтиво, добро момиче… — Шерифът, изглежда, му беше повярвал. — Веднага ли си е тръгнала? На мен ми се стори, че иска да остане при нас за по-дълго.
Мартин разпери ръце и попита:
— А какво точно я интересуваше?
— Индианците — изсумтя шерифът. — Развалините.
— Какви развалини? — настръхна Мартин.
— Преди три месеца в околностите близо до сребърния рудник следотърсачи откриха някакви руини. Или индианците са имали град там, или… — Шерифът не завърши, явно реши да не изрича баналности за Древните. — Нищо интересно, повярвайте. Съобщихме на Земята, дойдоха трима учени. Още се ровят там, но вече са с кисели физиономии. Всичко е много старо, разрушено… Тук-там каменни стени и някакви керамични съдове. Стори ми се, че девойката беше тръгнала нататък. Но явно си е отишла…
Шерифът се замисли.
— С кого другиго разговаря тя? — попита Мартин.
— Това тук не е село, а голям град — каза строго шерифът. — Двайсет хиляди души, и всеки ден идват по десетина нови!
Той не делеше населението на хора и извънземни и на Мартин това му хареса. Впрочем, шерифът веднага развали хубавото му впечатление, добавяйки:
— Освен това наоколо се мотаят няколкостотин индианци. Нима мога да контролирам всички?
— Разбрах — промърмори Мартин. — Е, това едва ли ще доведе до нещо, но ако нямате нищо против, все пак ще се опитам да узная с кого е влязла в контакт Ирина.
— Нямам нищо против — промърмори шерифът. — Не знам какво ще постигнеш… след като девойката вече е мъртва, но… успех!
Той се надигна и протегна ръка, давайки да се разбере, че разговорът е приключен. Мартин не почна да спори, сега имаше нужда да седне и спокойно да обмисли всичко. Когато вече беше на вратата, шерифът го повика:
— Ей, Мартин от Русия… Аз се казвам Глен.
Мартин кимна, усмихна се и излезе.
Сега, когато предсмъртните думи на Ирина бяха придобили логично обяснение, нищо не задържаше Мартин на Прерия 2. Стана ясно, че отначало Полушкина е дошла на планетата с намерението да разкрие тайната на древните руини. Но след като е поговорила с шерифа, е оценила трезво шансовете си и вместо да се занимава с изкопани от земята керамични съдове, е решила да разкрие тайната на Библиотека и е тръгнала обратно към Станцията.
Логично?
Напълно.
Можеше да последва примера й. Можеше да пренощува в местния хотел и да си тръгне на другия ден. Колкото и да протакаше, щеше да му се наложи да съобщи на Ернесто Полушкин печалната вест.
Но нещо му пречеше да постъпи по най-естествения начин.
Отначало отиде в Първата международна банка на Прерия 2. Под бдителните погледи на двамата охранители той поговори с чиновника, изясни си, че земните пари изобщо не са в обращение тук, а са подходящи само кредитните гаранции на постоянното представителство на Прерия 2 в Ню Йорк — евфемизъм за обозначаване на посолството. Разбира се, Мартин нямаше кредитни гаранции, така че послуша съвета на служителя и отиде в градския супермаркет. Там, във финансовия отдел, почака на малка опашка — някакви мрачни на вид златотърсачи бяха дошли с плътно натъпкани кожени кесии; яка, уверена жена носеше две щайги с плодове и сушени треви; интелигентен юноша, оказал се животновъд, дълго спори по повод цените на говеждото. Когато дойде ред на Мартин, той сложи на масата част от тютюна и подправките, сладките неща и аспирина, презервативи и лампички за фенерче, карти за игра и последните броеве на „Дайджест“. Предложената цена напълно го устройваше — с получените пари можеше да прекара на Прерия 2 две-три седмици в охолство. Вероятно, ако беше обиколил по-малките магазини, щеше да продаде припасите си по-изгодно, но това не беше необходимо.
Ако сега някой го беше попитал защо се готви за продължително пребиваване на Прерия 2, нямаше да получи смислен отговор. Мартин щеше да се позове на пристрастието си към комфортния живот, невъзможен без натъпкана кесия, би разказал за деловата етика на частния детектив, изискваща да се проверят всички контакти на Ирина Полушкина в Ню Хоуп, би признал за интереса си към живота на най-голямата човешка колония, който не е възможно да се изучи за ден-два.