— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. Ритуалната фраза прозвуча поразително искрено — трудно беше да се измисли по-тъжно и самотно място от тази сива, блатиста, студена планета. — Поговори с мен, пътнико.
— Дойдох в този свят преди два дни — започна Мартин, сякаш пазителят вече беше забравил за първата им среща. Впрочем, дали той го беше посрещнал? — Дойдох не за да търся нови впечатления и не защото бях устремен към приключения. Един човек, живеещ на планетата Земя, извърши лоша и нелепа постъпка. Докато е бил пиян, е позволил на най-лошото в душата му да надделее. Не знам дали отдавна е започнал да ревнува жена си, не знам също дали е имал основания за това… но тази вечер кавгата им завършила с трагедия. Той убил жената. А после, ужасен от извършеното, избягал през Портала.
Пазителят кимна и се размърда в креслото си.
— Роднините на клетата жена решиха да накажат убиеца — продължи Мартин след кратка пауза. — Те ме наеха и ме помолиха да го намеря и да го доведа обратно. Тръгнах след него и се озовах в този свят…
— Във Вселената има толкова много светове — каза пазителят, докато изтръскваше лулата си. — И много светове са годни за обитаване от хора. Как проследи пътя му?
— Това е трудна работа — призна Мартин. — Необходимо е да опозная добре човека, да се поставя на мястото му, да почувствам мечтите му, страховете му, да започна да мисля като него. Хората невинаги избират пътя си съзнателно. Понякога оказва влияние красивото наименование, необичайно съчетание от звуци, душевен порив… Случва се да греша, но този път късметът ми се усмихна още от първия опит. Пазителят кимна.
— Намерих беглеца — продължи Мартин. — Той очакваше да го преследват и не успях да го накарам да се върне обратно. Понякога разговорът помага, човекът решава да се върне и да приеме наказанието, което се полага в нашия свят. Но този не искаше да се връща. В него имаше много разкаяние, но още повече — страх. Убих го. Ето жетона му.
Той извади от джоба си прозрачен жетон, закачен за тънка верижка. В пластмасовия кръг се виждаше мъничка микросхема.
— Сега ще се върна вкъщи и ще разкажа на роднините на загиналата жена, че за нея е отмъстено — продължи Мартин. — Няма да съобщя за станалото на властите в нашия свят. Случилото се отвъд Порталите не ги засяга.
Пазителят започна да пълни лулата си. По върховете на пръстите му нямаше козина, а само черна блестяща кожа, като при маймуните. Необходимо беше човек да се вгледа много внимателно, за да осъзнае, че това не е кожа, а дребни люспички.
— Тук е тъжно и самотно — промърмори той. — Слушал съм много такива истории, човеко.
Мартин помълча известно време, после извади от джоба си още един жетон.
— Следвах беглеца по петите — каза той. — Този свят ме посрещна с дъжд, но нито един порой не може да отмие всички следи. Разбрах, че съм на верния път, когато открих следите от първия бивак. След това от върха на един от хълмовете зърнах хора. Двама души — единият изоставаше, но настигаше другия. Осъзнах, че има опасност срещата им да доведе до беда и ускорих крачка. Но закъснях. Скоро се натъкнах на тялото на юноша, шестнайсет- или седемнайсетгодишен. Беглецът го е изчакал да се приближи и го е застрелял.
— Защо? — поинтересува се пазителят. — Харесало му е да убива?
— Не. Страхът го е накарал да натисне спусъка. Очаквал е преследването, боял се е, че ще изпратят ловец след него. Изобщо не се е опитал да разбере каква е работата. Дори не се е замислил дали е възможно такъв младок да бъде ловец. Отмъщението е безплодно, пазителю, отмъщението не може да вдигне мъртвите от гроба и не прави света по-добър. Първоначално не възнамерявах да убивам беглеца. Но после се озовах над трупа на момчето, преминало през Портала и срещнало смъртта под чуждо небе и чужд дъжд. Какво ли е търсило извън Земята? Богатство, слава, любов? Просто приключения? Не знам. Но разбрах, че не бива да пускам беглеца. Някога в душата му са живели и любов, и доброта. Но беше останал само страх. Ако бе възможно да убия само страха — той никога повече не би посегнал на човек. Но нямаше да престане да се страхува, докато е жив. Затова го убих и взех жетона му.
Пазителят размишляваше, като се поклащаше и пускаше кълба дим. Извади лулата от устата си.
— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.
Сега Мартин можеше да се качи на втория етаж, да се настани в една от предназначените за хора стаи, да вземе горещ душ и да похапне. Или веднага да продължи по пътя си.
Той кимна, наля си чаша вино и изрече сякаш към празното пространство, стараейки се въпросът му да прозвучи колкото се може по-риторично: