Но при бара „Предпоследен приют“ на края на града се задържа. Нещо го спря. Дали беше забавното наименование, или неочакваното за бар оформление на огромното стъкло на витрината — там беше изложена цяла колекция от плюшени мечета? Не се задълбочи в размишленията, а влезе вътре.
С известни уговорки барът можеше да мине за каубойски салон. Дървени мебели в стил кънтри, потъмнели от времето маси и здрави столове. Бутилките над бара бяха малко, но затова пък имаше някои прилични напитки. Телевизорът работеше. Мартин се опули срещу него: откъде тук можеха да предават бейзболен мач, откъде този пълен с народ стадион? Но веднага разбра, че дават запис — за настроение, нещо обичайно за колониите… Посетителите не бяха много, но се виждаха няколко колоритни личности с шапки с широки периферии и с револвери на кръста. Възрастният барман беше умерено мрачен и небръснат. Мартин се приближи към бара и доброжелателно се усмихна:
— Добър ден.
— Добър да е — съгласи се барманът без особен интерес. — Гробището е на сто метра, зад градската ограда.
— Толкова зле ли изглеждам? — учуди се Мартин.
Барманът въздъхна.
— Вие сте новак в града. Сега ще помолите за бира, а после ще попитате защо барът има толкова странно име. Обяснявам — по-нататък по пътя е градското гробище. А тук е предпоследният приют.
— Логично — съгласи се Мартин. — Бира?
Барманът безмълвно напълни от крана халба с внушителни размери и погледна към него с някаква срамежлива тъга.
— Само светло. След месец ще започнат да варят тъмно.
— Обичам светлото — съгласи се Мартин. — И изобщо не ме смущава екзотичният вкус.
Барманът го наблюдаваше с любопитството на естествоизпитател как предпазливо отпива първата глътка.
— Вкусно — каза Мартин след няколко секунди. Барманът вдигна вежди.
— Ечемикът местен ли е? — попита Мартин. — А хмелът, изглежда, е от Земята…
Лицето на бармана леко се проясни.
— Ще имаме хмел след три месеца. Отглеждахме хмел, но индианците… — Той махна с ръка.
— Нападнаха и изгориха реколтата? — изуми се Мартин.
— Изядоха я — каза мрачно барманът. — Те чергаруват, разбирате ли? Мина много голяма орда… заобиколиха града, в това отношение всичко беше наред. А полето… изобщо не могат да проумеят, че растенията може да принадлежат на някого. Никакво понятие за земеделие.
Мартин кимна със съчувствие. Бирата беше средна работа, но извън Земята рядко се срещаше дори такава.
— Една част изядоха, друга стъпкаха… — продължаваше да се вайка барманът. — Успяхме да ги прогоним от полетата с пшеница и ечемик. Картофите не забелязаха. А хмела, царевицата и доматите изгубихме. Сега слагаме ограда.
— Как изглеждат туземците? — попита Мартин. Барманът безмълвно кимна и Мартин се обърна.
Туземецът седеше в далечния ъгъл на бара. На вид — почти човек. Жълтокож, с дръпнати очи, с дълги коси, сплетени на плитки. Носеше само яркозелен саронг и сандали, изплетени от кожени ремъци. Туземецът издържа погледа на Мартин стоически, като истински индианец. Пред него стоеше почти празна халба бира и някакво неугледно мезе, наподобяващо чипс.
— Това е Джим — каза барманът. — Той живее при нас отдавна. Добър индианец, цивилизован. Помага ми в къщната работа, а аз го храня и поя. Пращам го, ако трябва да изтича донякъде, да вземе нещо, нещо да донесе. Изобщо, те са работливи момчета.
След кратко забавяне добави:
— Алкохолът им действа нормално. Даже те самите… произвеждат кумис20. Така че не си мислете, че ги напиваме.
— Защо трябва да си помисля така? — учуди се Мартин.
Барманът въздъхна и рече:
— Вие не сте американец. Значи веднага ще си помислите — дошли са американците на чужда земя и веднага са се заели да напиват индианците. Нали?
— Има нещо такова — усмихна се Мартин. Барманът му харесваше, само дето не намираше никакво обяснение за тъгата в очите му. — Извинете за безцеремонността, но имате ли някакви проблеми?
Отговорът беше дълга въздишка.
— А вие да не сте специалист по разрешаване на проблеми?
— Ами… — обърка се Мартин.
— Добре — каза барманът. — Изглежда сте достатъчно опитен човек. Наблизо има склад с уиски, но аз не мога да отида там сам. В склада се е настанила бандата на Кървавия Джон. Донесете ми каса уиски и ще ви дам много полезен артефакт.
— Какво? — попита Мартин, имаше чувството, че някой тук полудява.
— Не обичате компютърни игри — каза барманът с въздишка. — Шегувам се, добри човече. Не го взимайте навътре. Тук няма никакъв склад, никакво уиски и никакъв Кървав Джон.