Выбрать главу

Той наля в чашата си малко уиски, побутна я към Мартин и взе бутилката.

— За момичето, мир на праха му.

На Мартин му се наложи отново да пие. Дори печално си помисли, че с такива темпове няма да узнае нищо — скоро ще падне под масата.

— Как е загинала? — попита каубоят, помирисвайки ръкава си.

— Случайност — отвърна Мартин след кратко колебание. — Нападение на животно.

Каубоят поклати глава.

— Виж ти… Ние с нея се запознахме в неделя. Гледам — тъгува девойката, скучае над бирата, заговорих я…

Мартин реши да не го поправя. Събеседникът му продължи замечтано:

— Прекрасно момиче. Бих й помогнал, но какъв помощник става от мен? Само ядове бих й навлякъл… Тя искаше да изследва руините — онези при сребърния рудник. Аз, колкото можах, се опитах да я разубедя — виждал съм тези руини, няма нищо интересно. Но тя имаше някаква хитра идея. Демек тези руини всъщност не били никакви руини.

— Как така? — учуди се Мартин.

Каубоят сви рамене и отвърна:

— Изобщо не разбрах. Момичето постоянно се смееше, разправяше, че е успяла да изиграе пазителите. Навярно е минала през Портала с нищо и никаква история… А после каза, че всички ние сме слепци. Че всички ние сме почти богове. Че светът скоро ще се промени, и то как!

— Колко ли сте изпили… — промърмори Мартин. Разказът на каубоя не предизвика никакво учудване в него, на седемнайсетгодишна възраст и на момчетата, и на момичетата им е позволено да мечтаят за коренна промяна на мирозданието. Но Ира му изглеждаше по-хладнокръвна личност.

— Тя изпи халба бира — отговори уклончиво каубоят. — Аз съм много добър събеседник. Жените и децата ми се доверяват.

— Тя каза ли нещо друго? — попита Мартин.

— И вие ли искате да промените света? — усмихна се каубоят. — Всякакви празни приказки. Като че ли й се искаше да каже повече, но се сдържаше. Просто някакви дрънканици… — Той погледна през прозореца. — О! Виж!

Покрай бара бавно преминаваше микроавтобус. Когато видя на прозорците му детски личица, Мартин с учудване се запита дали в такъв малък град има нужда от ученически автобус.

Каубоят веднага разсея съмненията му:

— Докарват фермерските деца от училище… Ира също го видя, засмя се и попита: „Автобусът да не е общински?“ Аз й отговорих, че май да, техниците тук са малко, с нефта също вечно има проблем… нискокачествен е… И девойката казва: „Така, така!“ Някак тържествуващо, сякаш е направила откритие.

Мартин съпроводи автобуса с поглед, сви рамене и каза:

— Значи така, видели сте Ирина само веднъж, в събота?

— В неделя — каза твърдо каубоят. — Бях се върнал от църквата. — Това прозвуча така, сякаш той излизаше от кръчмата само за неделната проповед. — И тогава тя дойде. Видях я и онзи ден, но само бегло, махнахме си с ръце, дори не разговаряхме.

Мартин погледна недоверчиво каубоя.

— Грешите. Онзи ден Ира загина.

— Значи съм я видял преди това — отговори каубоят невъзмутимо. — Тя тръгна към руините, все пак не успях да я разубедя. Питай ей този индианец… той й показа пътя.

След като помълча известно време, Мартин се изправи. Каубоят го погледна насмешливо, сякаш чувстваше неизказаното недоверие.

Мартин се приближи към индианеца. Кимна и рече:

— Мир на тебе, Джим.

— Мир и на теб — кимна индианецът. Говореше на доста приличен туристически, макар че веднага си проличаваше, че го е учил сам.

— Виждал ли си тази жена? — попита Мартин и извади снимката. Срещаха се раси, неспособни да свържат изображението с оригинала, но туземците от Прерия изглеждаха достатъчно човекоподобни.

Индианецът погледна снимката, кимна бавно и отвърна:

— Да.

— Кога? — продължи Мартин.

— Онзи ден я отведох в стария град — каза индианецът. — Разделихме се по пладне.

3.

Не му се беше налагало да язди често. А и много ли съвременни хора владеят това благородно изкуство? На Прерия обаче конете бяха основният вид транспорт. Колонистите с право се гордееха с двата хеликоптера и двата раздрънкани самолета „Чесна“ на летището, но изобщо не ги смятаха за всекидневен транспорт. Малко по-често се срещаха коли, предимно дизелови, но хората се придвижваха предимно на коне. Очевидно в тукашния нефт имаше прекалено малко леки фракции, за да може да задоволи капризните двигатели с вътрешно горене. Мартин и без това не можеше да проумее как колонистите са успели да пренесат през Портала такова количество техника. Носили са я в сакове, в разглобен вид, а са я сглобявали вече на място? Вероятно. Но колко истории са били разказани, колко походи са били направени, за да се сдобият със самолети, със сондажна кула, всъщност каква ти кула — дори и с една най-обикновена фурна. Мартин неволно си спомни за вайкането на чичо си — голям любител на литературата — за творческия застой, от който страдаха както родните, така и чуждите писатели през последното десетилетие. Причината естествено беше явна: всички повече или по-малко талантливи писатели съчиняваха истории за пазителите и бяха на разположение на едни или други сериозни фирми. За някои като аргумент бяха послужили парите, за други — патриотичните призиви на правителството… Книги пишеха само авторите на безкрайни фентъзи поредици и женски романи.