— Мир вам! — поздрави ги радостно той.
Разбира се, Ирина Полушкина я нямаше сред археолозите. И това беше добре. По-лесно е да повярваш във всеобщ заговор или умопомрачение, отколкото да срещнеш двойник на загинал пред очите ти човек.
— Мир! — отговори жената. Гласът й също беше груб, мъжки, но нещо в поведението й печелеше симпатии. — Кой, откъде, за дълго ли?
— Мартин Дугин, Русия, Земята, за кратко — отговори Мартин в нейния стил. — Как върви?
— Турист? — учуди се жената, впрочем, без да се нервира. — Е, добре дошли. Жалко, че работата за днес вече свърши, иначе набързо щях да ви снабдя с четчица и пинцети.
Закачливата закана беше съпроводена със силно ръкостискане.
— Ана — представи се жената. — А всички тези са моят отбор: Пьотър, Зигмунд, Рой, Габриел, Регина, Чоу.
Той изтърпя полагащите се поздрави, усмивки, ръкостискания, а през това време Ана много дружелюбно прегърна Джим, което напомни на Мартин репликата на индианеца за „някои жени“. Джим изглеждаше много доволен от себе си и отсъствието на Ирина изобщо не го смущаваше.
— А къде е Ирочка? — попита Мартин.
Кой знае защо думите му предизвикаха бурно веселие.
— Значи сте дошли за нея? — осведоми се Анна. — Виж ти! Тя разправяше, че ще я търсят. Сигурно сте частен детектив?
Мартин се намръщи, но кимна.
— Ира не се застоя при нас, върна се в града — каза Ана, вече по-сериозно. — Днес сутринта. Изглежда, за малко сте се разминали.
— А, в града — кимна Мартин. — Разбирам.
Усмихнатите лица някак веднага започнаха да предизвикват раздразнение. Все пак всичко това беше нечия глупава шега. Но чия… и защо?
— Знаете ли, провървя ви — неочаквано се намеси в разговора Габриел. — Аз се каня да отида в града, запасите ни свършиха. Уговарях и Ирина да изчака до вечерта, но къде ти…
Той махна с ръка, предизвиквайки нов взрив от смях. Изглежда, Ирочка беше успяла да създаде впечатление на много вироглава личност.
— Така че, ако изобщо не ви интересуват разкопките, ще ви закарам — продължи дружелюбно Габриел.
— Е, интересуват ме, разбира се… — започна кисело Мартин.
— Сигурно в града са ви казали, че напразно си губим времето? — отново пое инициативата Ана. — Елате!
Тя го хвана здраво за ръката и го помъкна към разкопките.
— Виждате ли? — махна тя с ръка. — Централният пръстен. Това е бил храм или нещо друго, много важно за града. Структурата е почти неизменна във всички известни разкопки.
— Мислех, че това е първият град, открит на Прерия — каза Мартин.
— На Прерия 2 е първият — усмихна се тържествуващо Ана. — Различни градове с подобна структура са открити вече на осемнайсет планети.
Той се позамисли, после попита:
— Значи все пак става дума за Древните?
Ентусиазмът на Ана поугасна.
— Не знам. За съжаление всичко, с което разполагаме, са най-обикновени керамични съдове, най-обикновени стени, много рядко — бронзови или железни артефакти… но нищо, създадено с високи технологии. Възрастта на тези стени е около шест хиляди години… малко неща са способни да се противопоставят толкова продължително на времето. Тук има уникални условия — ниска сеизмична активност, сух климат… и въпреки това стените са почти разрушени.
Мартин огледа руините с неволна почтителност. После попита:
— А защо никой не знае за вашата находка? Осемнайсет еднакви древни градове на различни планети — та това не е ли сензация?
— Мислите ли? — поинтересува се скептично Ана. — Туристите не се впечатляват от подобни развалини. За военните също не представляват интерес. А информация по въпроса има отдавна, прегледайте „Археологически вестник“. Истината е, че това е ненужно на никого откритие.
— Но нали това е връзка между световете! — не се сдържа Мартин. — Значи всички раси в Галактиката имат някакви общи корени…
Ана изсумтя презрително.
— Корени… На кого му е интересно да слуша за корени? Виж, ако бяхме изкопали бластер или звездолет, всички булевардни вестници щяха да нададат вой… Освен това има теория, че развитите хуманоидни цивилизации просто вървят по сходни пътища. Затова и тези градове си приличат — в центъра кръгъл храм, а от него тръгват спираловидни улици…
Известно време той я слуша и разглежда подаващите се над земята стени. Разбира се, възрастта им беше впечатляваща… но уви, само възрастта. Много по-интересно беше онова, което караше тези сериозни и, изглежда, свестни хора, да го лъжат.
— Е, уговорих ли ви да останете за седмица? — попита Ана.
Мартин се усмихна виновно и поклати глава.