— Тогава вечеряйте с нас и Габриел ще ви закара до града — предложи Ана. — Та няма да вървите сам през степта, нали? Джим ще остане да пренощува, той има много приятели тук.
— Да, разбира се — отговори Мартин, като се правеше, че наблюдава туземците, които трупаха лопатите си на купчина.
— Между другото — Ана се зае да рови в многобройните джобове на широката си престилка, — като видите Ира, предайте й, че е забравила…
Мартин потрепна, когато върху дланта му легна жетона на пътешественик.
— Свалянето на жетона е лоша поличба — каза Ана много сериозно. — В тази палатка имаме душ, Ира е оставила жетона си на етажерката. Кажете й да го носи през цялото време, че кой знае…
Дори без да се крие, Мартин поднесе жетона към часовника си и задейства режим на сканиране.
Идентификационен номер. Възраст. Име. Номера на последните Портали, през които е преминала.
С изключение на последния параграф всичко останало съвпадаше с жетона, който беше останал на Земята, в бюрото му.
Лендроувърът се носеше по равен път; само веднъж се разтърси и Габриел обясни, че колелото е попаднало в дупка. Мартин не видя никакви зверчета в степта, но беше логично да се предположи, че в развитата екосистема съществуват някакви местни лалугери.
— Тя е добро момиче — говореше Габриел. — Но е прекалено нетърпелива. Дойде при нас с любопитна идея… Интересно ли ви е?
— Да, разбира се — отговори Мартин, като въртеше в ръце жетона на Ирина.
— Та значи, Ирина смята, че има взаимна корелация между разположението на Станциите и древните градове. Идеята не е нова, още Бекер е търсил тези закономерности, но не е разполагал с достатъчно данни. На Ира й е хрумнало нещо много интересно — разстоянието от руините до Станцията трябва да зависи от диаметъра на планетата. Направихме нужните изчисления — има зависимост, макар и далече да не е безспорна. По този проблем трябва да се работи усилено и продължително. Възможно е да се въведе още един фактор — площта на континента, на който е разположена Станцията. Възможно е, ако се вземат предвид количеството Станции на планетата и взаимното им разположение… Струва си да се потърсят руини на други планети, та дори и на Земята! Ако ни се удаде да открием няколко нови града… е, разбирате, нали? Общо взето, интересна тема, прекрасно си поговорихме с Ирочка, и на нея като че ли й хареса при нас.
Габриел сви рамене.
— И взе, че си отиде? — уточни Мартин.
— Да. Каза, че няма желание да прекара младостта си в изчисления и разкопки. Демек, радва се, че ни е подсказала хубава идея… А на мен ми се струва, че всъщност се разстрои от грешката с олтара… или, както тя смяташе — с маяка.
— Какъв маяк?
— Ами… — Габриел сви рамене. — В централния храм археолозите обикновено намират кухина. Смята се, че там е имало олтар — дървен или от друг нетраен материал. Та Ира имаше хипотеза, че всъщност на това място е слаган високотехнологичен агрегат, някакъв звезден маяк, по който пазителите се ориентирали, когато кацали на планетата.
— Но нали не са намерени артефакти?
— По този повод тя имаше две хипотези — отговори Габриел. — Първата: че след като изпълни предназначението си, маякът се разрушава, без да остави следи. Втората: че пазителите тайно го изземват. Тъй като наистина има някаква връзка между разположението на руините и Станциите, то версията може да се приеме за възможна, въпреки цялата й фантастичност. Но Ира беше убедена, че излъчването на маяка ще остави някакви следи — радиация, изменения в структурата на почвата, или нещо друго… Ние проверихме тези руини, но не намерихме никакви отклонения.
— Това изобщо не означава, че тя не е права — отбеляза Мартин. — Този маяк може да е построен на каква ли не техническа основа!
— Разбира се — съгласи се веднага Габриел. — Но девойката се разстрои. Каза, че са нужни неопровержими доказателства, а щом ние не можем да ги предоставим, то няма смисъл от разкопки…
— Какви доказателства? На кого са нужни?
Габриел сви рамене.
— Вие я попитайте. Тя постоянно говореше с недомлъвки.
Джипът се спусна към реката по отъпкана просека.
Габриел влезе в заграден с телена ограда открит паркинг и спря джипа до огромен камион. Охранителят в будката ги гледаше със скучаещо изражение.
— Тръгвам обратно утре сутринта — съобщи Габриел. — Ако ненадейно решите да се присъедините към нас…
Той се усмихна — с хубавата усмивка на увлечен от нещо човек, който изобщо не държи околните да споделят страстта му.
Това, с което се налагаше да се занимава сега, беше нелепо и безсмислено. Търсеше мъртвец сред живите.