Ала в джоба му лежеше жетонът на Ирина Полушкина, и куп хора, които, изглежда, заслужаваха доверие, твърдяха, че тя е жива. При това вече беше попадал на какво ли не в работата си. Случваше се хора да инсценират смъртта си. Попадал беше и на друг вариант — някой да е отдавна мъртъв, но роднините му да не искат да повярват в това и да настояват да продължи търсенето, привеждайки нелепи, но при това убедителни доводи. Така че Мартин бродеше из улиците на Ню Хоуп и надничаше в баровете и ресторантчетата. Натъкна се на телефонна будка, възхити се на прогреса и позвъни в „Дилижанс“ и „Мустанг“. Ирина не се беше появявала там.
Когато слънцето залезе и на главната улица бяха запалени симпатични, изработени в старинен стил улични фенери, Мартин достигна до „Предпоследен приют“. Дотогава гърлото му вече беше доста пресъхнало и му се допи бира — макар и местна, — прииска му се да похапне сочно филе, запечено на скарата, прищя му се да седне на масивен дървен стол и да изпъне уморените си крака.
Побутна вратата и влезе в залата.
Барманът с херсонски корени все така стоеше зад бара, само че сега не скучаеше — наливаше бира, подвикваше на сервитьорката, която сновеше между кухнята и салона, въобще занимаваше се с прозата на барманския живот. Имаше много посетители — и хора, и няколко извънземни, дори двама-трима индианци. Мартин потърси с поглед свободно място и веднага го намери — до дребния плешив каубой, който не желаеше да разкрива името си.
А на масата до него седеше и Ирочка Полушкина. Със сиви дънки и тясно прилепнала сива тениска, със събрани на опашка коси и някаква съвсем юношеска пъстроцветна шапчица. Жива и здрава, даже с халба бира в ръка.
4.
Колкото и да е странно, най-напред изпита облекчение. Девойката бе жива. Работата не е провалена. Няма да се наложи с неловко сведен поглед да разказва за нелепото стечение на обстоятелствата и за пълната си безпомощност.
После изпита раздразнение. При всички случаи Ирина Полушкина играеше някаква хитра игра и задачата беше излязла далеч отвъд рамките на „намери и върни“.
— Добър вечер, Ирина — каза Мартин и седна на свободното място. Девойката го погледна с любопитство, но без особено вълнение.
— Добър вечер. Срещали ли сме се?
— Преди няколко дни — съобщи Мартин, като я оглеждаше внимателно. Момичето напълно искрено мръщеше чело, гледаше в тавана, изобщо — опитваше се да си спомни.
— Ето, виждате ли, с нея всичко е наред — изрече с явно удоволствие плешивият каубой. — Жива и здрава е.
— Извинявайте, не си спомням — призна в този миг Ира. — А къде сме се срещали?
— На друга планета. — Мартин се постара да вложи в тези думи повечко сарказъм. — Разбирам, че вие не бихте могли да помните това.
Ирина прехапа устни. Стрелна с поглед каубоя, въздъхна и каза:
— Ясно. При аранките?
— Какво „при аранките“? — не разбра в първия момент Мартин. — А… не, видяхме се на Библиотека.
Ситуацията ставаше все по-интересна. Чудесната версия със сестрите близначки се пръскаше по шевовете. Макар че… разбира се, срещат се и тризначки…
— На Библиотека… — Ира кимна с разбиране. — Естествено. Получи ли се с разшифроването?
— Не повече, отколкото тук — съобщи с удоволствие Мартин. — Идеята беше добра, но трябва много да се работи, да се учи, да се експериментира…
Колкото повече я гледаше, толкова по-пълно се сливаха двата образа — Ирочка от Библиотека и Ирочка от Прерия 2. Един и същ характер, един и същ маниер на говорене, мръщене, внимателно вглеждане в неудобния събеседник.
— Кой сте вие? — попита Ира. — Защо ме преследвате?
— Частен детектив съм — отвърна Мартин с достойнство. — Родителите ви ме помолиха да ви намеря и да узная дали всичко с вас е наред.
— Само да ме намерите и да узнаете? — веднага настръхна Ира.
— Ако ми се удаде, и да ви уговоря да се върнете — усмихна се Мартин. — Ако се наложи — да ви помогна. Ирина… родителите ви се притесняват и това е нормално. Аз съм два пъти по-голям от вас, но, повярвайте ми, имам същите проблеми.
— Имам още работа — отговори Ирина и се усмихна мило. — Нямам намерение да се връщам вкъщи. И сега какво? Ще ме отведете насила?
Мартин поклати глава.
— Не, няма. Ира, кой беше на Библиотека?
Момичето се усмихна. Тържествуващо и закачливо, като дете, успяло най-накрая да постигне превъзходство в някакво отношение над възрастен човек.
— Аз.
— Сестра ви? — не се предаваше Мартин.
— Не, аз.
— Ирочка — каза меко Мартин, — това не е възможно. По една много проста причина. Девойката, с която си приличате като две капки вода и наричаща се Ира Полушкина, умря в ръцете ми.