Усмивката изчезна от лицето на Ира много бавно и неохотно.
— Лъжете.
Мартин поклати глава и каза:
— Стана нелеп нещастен случай. Нападение на животно.
— Нападение на животно? На Библиотека? — възкликна Ира с разбираемо недоверие. — Лъжете! Там…
— Расата на гедарите пренася на Библиотека домашни животни. Едно от тях подивяло и… — Мартин млъкна.
Ира потрепна. Зиморничаво сви рамене, погледна плешивия каубой, който слушаше разговора с жив интерес и дори попита:
— Кого са убили там?
— Момиче, което приличаше досущ на Ирина — повтори Мартин. — Не настоявам тя да се върне на Земята, но искам да знам какво да предам на родителите й. Че е жива и здрава и пие бира на Прерия 2? Или че е погребана в каналите на Библиотека и местните приключват с глозгането на кокалите й?
Ирина потрепна, сякаш й бяха ударили шамар, но премълча. Затова пък плешивият каубой тъжно провлачи:
— Така значи… Е, случва се. Какво ли не се случва във Вселената…
Мартин извади от джоба си жетона и й го подаде.
— Ваш е. Забравили сте го в лагера на археолозите, в палатката с душа — Ана ми го даде да ви го върна.
Ирина протегна ръка и безмълвно взе жетона си.
— Точно същия имам и вкъщи — добави Мартин. — Свалих го от трупа на онази, загиналата Ирина. Взех и едно сребърно кръстче. Вие също ли имате такова?
Ира мълчеше.
— Разберете — продължаваше да я уговаря Мартин, — изобщо не смятам да ви мъкна някъде насила. И не си пъхам носа в тайните ви. Но аз ви видях мъртва, а сега ви виждам жива. Освен това споменахте за аранките. И на тяхната планета ли има Ирина Полушкина?
— Не мога да ви се доверя — рече твърдо Ирина. — Извинявайте, но всичко това не е ваша работа.
— Отчасти е моя. Обещах да ви намеря, но преизпълних обещанието си и ви намерих два пъти. А това ме смущава.
— Ще напиша писмо до родителите си — каза Ирина. — Става ли? Вие ще го дадете на баща ми и ще си получите наградата.
— Страхувам се, че този отговор вече не ме задоволява — призна Мартин. — Ира, вие сте се набъркали в някаква опасна и странна игра. Опитайте да ми се доверите.
— От къде на къде? — попита рязко девойката. — Аз не знам кой сте вие. Дори не знам кой е убил… онова момиче, на Библиотека. Искате ли писмо до родителите ми? Друг отговор няма да има.
Мартин въздъхна дълбоко. Изведнъж безумно му се прииска да метне Ирочка Полушкина през коляното си и хубаво да я напердаши. Или да я вразуми с няколко шамара. Сам се изуми от своята агресивност… Е, щом момичето не иска да разкрива тайните си — кой е той, че да настоява?
— Добре — каза накрая, за да прогони натрапчивите и неджентълменски желания. — Както искате. Напишете писмо и ще ви оставя на мира.
— Той е прав — реши плешивият каубой. — Ирочка, да го беше послушала… нещо около теб не е наред.
— Благодаря за съвета — отвърна с леден глас тя и бръкна в сака си, който беше сложила под масата. Мартин потрепна, когато видя познатия бележник, от който момичето откъсна лист и се зае да пише кратка бележка — енергично, явно без да пести място.
Мартин и каубоят се спогледаха. В очите на каубоя се мярна смесица от тъга и смирение.
— Жени… — отбеляза философски той. — Искаш ли уиски, Мартине?
Мартин поклати глава. Погледна през прозореца, към залятата със студена електрическа светлина дървена настилка на улицата.
Разговорът му с Ира не се получи.
И наистина — жени… А когато при това едва са излезли от детската възраст — стават шампиони по вироглавство.
Посетителите на бара не обръщаха внимание на разиграващата се сцена. Старателно не обръщаха внимание. В това отношение американците са много деликатни хора. В Европа, разбира се, също уважават правото на личен живот… Мартин си спомни как веднъж, близо до Барселона, в самия разгар на задушните и горещи обедни часове, той си пийваше коктейл в прохладна, снабдена с климатик гара. Чакаше електричка — също такава удобна, с климатик, с чисти седалки и класическа музика по високоговорителите. В този момент в малката чакалня влезе девойка — явно туристка, непривикнала с испанския климат. Направи две крачки, изблещи очи и плавно се отпусна на пода.
В Русия това веднага би предизвикало у хората нездраво любопитство! А в цивилизована Европа всички се държаха крайно учтиво, грижливо заобикаляха девойката, препречила пътеката, и се усмихваха, едва ли не извинявайки се за безпокойството.
Мартин, ръководен от досадните свойства на руския характер, не уважи правото на девойката да полежи на бетона, измъкна кубчетата лед от коктейла си и разтри слепоочията и тила й, настани я да легне по-удобно, като сложи главата й на коленете си, извика на касиера, който от гишето изобщо не виждаше причините за суматохата… Девойката се казваше Еда, беше дошла от Германия и след няколко дни си призна, че първото нещо, което искала да направи, когато отворила очи, е било да повика полицията. Но се разминало — гласът й още не е бил укрепнал след слънчевия удар.