— Интересно какво не достигаше в първата част на историята…
Разбира се, пазителят не отговори. И, разбира се, Мартин не очакваше отговор. Изпи виното на екс и се изправи.
— Благодаря за урока, пазителю. Всичко хубаво.
— А достигна ли до града, пътнико?
— Не. Видях светлините отдалече, но не исках да губя време.
— Това е голям град — каза пазителят. — Най-големият град на Хляб. Там живеят три хиляди човеци и почти десет хиляди нехора. Разположен е на брега на малко море и жителите му добиват водорасли. Отварата от тях се цени в много светове — тя удължава живота и придава яркост на впечатленията. Всички в града пият от нея — от кмета до последния просяк, — но в другите светове тя е достъпна само за най-богатите и най-влиятелните. Това е моята история и нека тя да разсее твоята тъга.
— Благодаря, пазителю — каза Мартин и се приближи към вратата. Когато вече влизаше в постройката, не се сдържа и погледна назад. Пазителят все така се люлееше в креслото. Късата му триъгълна опашка висеше от изрязана в облегалката дупка.
Макар и обрасли с козина и наподобяващи маймуни, пазителите си оставаха влечуги.
В коридорите на Станцията беше топло и тихо. Каменният под беше покрит с плътни рогозки, излетите бронзови светилници хвърляха странна тревожна светлина — спектърът беше предвиден не само за хора. Мартин се качи на втория етаж и влезе в една от „човешките“ стаи — с твърде масивни мебели и подозрително ниски столове, но все пак удобна. Затова пък банята се оказа разкошна — с дълбока, кръгла вана и нещо подобно на турска баня в малка кабинка. Разбира се, не за удоволствие на хората; за една от хуманоидните раси топлинните процедури бяха жизнено необходими.
А пазителите винаги изпълняваха задълженията си.
Мартин се съблече, пусна водата във ваната, изплакна се под душа и влезе в кабината. Нагревателят на каменната стена пращеше, а зад прозрачната врата се пенеше горещата вода, пълнеща ваната. Мартин седеше със затворени очи, отпуснал глава към гърдите си, и бавно поглъщаше топлината с цялото си тяло. Проклетият дъжд го беше изтощил повече, отколкото очакваше.
Интересно, колко ли щяха да му позволят да си отдъхне, ако разказът му не беше задоволил пазителя?
Денонощие, две?
Някой ден късметът може да му изневери. И поредният пазител, разположил се в люлеещо се кресло или излегнал се върху рогозка, ще повтаря: „Тук е тъжно и самотно, пътнико!“. Все още си оставаше загадка от какво се ръководеха пазителите, като приемаха или отхвърляха заплащането за преминаването през Порталите. Знаеше се само, че отхвърлят историите, взети от художествената литература, филмите или общоизвестните исторически документи. Подходящи бяха истории, случили се със самия разказвач или предадени му устно. Не можеше да се разплатиш два пъти с една история, дори и разказана при различни Портали — пазителите обменяха информация помежду си мигновено или почти мигновено. Не беше възможно да се трупа запас от разказани истории — можеше да се разказва само по една преди минаването през Портал. Напълно подходящи бяха измислени истории, но в този случай пазителите бяха особено придирчиви към сюжета и стила на повествование. Трагическите или романтичните истории се харесваха значително повече, отколкото пасторалните или описанията на природата. Добре вървяха хумористичните и криминалните, загадъчните и мистичните истории. Почти винаги вършеха работа мемоарите, но на повечето хора им се налагаше да разкажат всичко що-годе интересно, случило се в живота им, за да задоволят пазителя. Вероятно това беше изтънчена хитрост, позволяваща на всеки да използва Порталите. Но само по веднъж.
С какво можеше да е платило за преминаването си момчето, което сега лежеше в чужда земя, на двайсет километра от Портала?
Историята на своята първа и последна любов? Най-вероятно.
Мартин излезе от кабината и се потопи във ваната. След банята топлата вода му изглеждаше приятно прохладна. След кратко колебание той все пак се пресегна към дрехите си и извади жетона и часовника. Сложи часовника на ръката си и разглежда известно време жетона. После натисна няколко бутона на часовника и го поднесе към жетона.
Това по принцип беше забранено от руските закони… всъщност не, навярно не беше разрешено за частни лица. Но скенерите за жетони все пак се продаваха на черния пазар, разбира се, замаскирани като часовник или портативен компютър.
На малкото екранче се появиха редове. Номер, който не означаваше нищо за Мартин. Име. Възраст. Номерата на последните Портали, през които е преминал.