Така че Мартин известно време обмисляше една съвсем недобра постъпка — незабележимо да бодне Ирина в една определена точка и когато тя изгуби съзнание — да я домъкне до Станцията. Уви, дори ако всички наоколо, включително и плешивият каубой, за миг изгубеха зрението си — пак нямаше да се получи. Пазителите предоставяха Порталите строго индивидуално. Май пускаха съвсем мънички деца с родителите си, но Ирина изобщо не приличаше на малко момиченце, неспособно да разкаже история. А и Мартин все пак не беше подходящ да изпълнява ролята на неин баща.
— Малко са те пердашили като малка — не се сдържа той.
Ира го погледна накриво и се усмихна:
— Аха. Изобщо не са ме пердашили. Не се ядосвай, детективе. Вземи си писмото и духвай към Земята. Татко ще ти даде паричките.
Тя грижливо сгъна листчето, после започна да рови за плик — явно не искаше Мартин да прочете десетината реда, които беше написала. От досада той отново се загледа през прозореца.
Фенерите светеха. Наоколо се рееха някакви мушици — точно като на Земята. По дървената настилка към заведението се приближаваха още неколцина посетители…
Мартин настръхна.
Начинът, по който вървяха, не му хареса. Не се отива по този начин в бара за чаша уиски.
Погледна накриво карабината, която бе облегнал на стената до масата, после отново се вторачи в пристигащите.
Четирима.
Единият — на средна възраст, червендалест, дебел, късо подстриган, с мустачки. Другият — мургав, уж още млад, но с прошарени кичури сред тъмните коси. Третият — грижливо избръснат, със събрани в опашка на тила дълги коси. Четвъртият, най-възрастният — висок, леко прегърбен, с брада и бакенбарди.
Странна група.
Не му хареса и че всеки стискаше в ръцете си оръжие.
— Имали ли сте престрелки в града? — попита той плешивия каубой.
Каубоят поклати глава.
— Изглежда, ще имате — каза Мартин и кимна към прозореца. Събеседникът му погледна натам — и сякаш се вцепени.
Четиримата също спряха. Прошареният вдигна небрежно двуцевката си и я насочи над покрива на заведението. Мартин гледаше като омагьосан.
Прогърмя изстрел.
Няколко секунди като че ли не се случи нищо. Все така шумолеше телевизорът в ъгъла на бара, показвайки стари бейзболни мачове, звънтяха халби и гласовете се сливаха в равномерно бучене. После звуците започнаха да стихват — плавно, спокойно. Последен млъкна телевизорът — барманът се пресегна за дистанционното и натисна пауза.
В тази тишина изскърца вратата на залата. Прошарилият се преждевременно мъж не влезе, само разтвори крилата на вратата и надникна вътре.
— С най-сърдечни поздрави, господа! — каза той. — Молим за извинение, но ни трябва един човек, който се крие тук. Нека да излезе и всичко ще бъде наред.
Никой не произнесе нито дума. Мартин току поглеждаше карабината си. Може би щеше да успее — нападателят държеше двуцевката ловко, но отпуснато, сякаш не очакваше съпротива…
— Кои сте вие? — възкликна възмутено барманът.
Младежът поклати глава и отвърна:
— Това не засяга никого. Само изпълняваме дълга си. Ще чакаме три минути — той се усмихна, — а после ще влезем.
Крилата на вратата се залюляха на пантите си, младежът отстъпи назад. Мартин видя през стъклото, че четиримата са се разположили на пет-шест метра срещу вратата, сякаш са напълно уверени, че жертвата ще излезе при тях.
— Ирина, познавате ли тези хора? — попита Мартин. Кой знае защо, той беше сигурен, че са дошли за нея. Но тя само поклати изплашено глава.
— Спокойно, господа, спокойно, ще се обадя на шерифа! — развика се барманът, сякаш посетителите на заведението вече бяха изпаднали в паника, и хвана телефонната слушалка. Но всички си седяха тихичко и само се споглеждаха объркано. Изглежда, никой нямаше намерение да участва в класическата сцена от уестърните, наричаща се „престрелка в кръчмата“. В залата на пръв поглед имаше двайсетина въоръжени мъже — и още десетина индианци, както и мълчалив суров гедар със задължителния меч на гърба, — но никой не посягаше към оръжието си.
— Няма да им е лесно да ни изгонят оттук — каза Мартин, проверявайки карабината си. Реши, че може да опита да повали единия от посетителите направо през стъклото.
— Не е нужно да стреляте — каза плешивият каубой. Допи на екс чашата си и се изправи, залитайки. — Това не ви засяга… изобщо…