През това време барманът остави слушалката — изглежда, беше успял да набере номера на шерифа и веднага му бяха обяснили нещо, дори без да задават въпроси. Херсонецът огледа посетителите объркано и съобщи:
— Господа… това са ловци на глави. Те наистина имат заповед за арест… А кого търсят?
— Мен — съобщи дребният каубой, олюлявайки се. — Моля за извинение, вече тръгвам.
Мартин успя да го хване за ръката и попита, подчинявайки се на внезапен импулс:
— Сигурен ли сте? Мога да…
Каубоят поклати глава и отвърна:
— Не, това си е само наш проблем. Но благодаря за предложението… Ирочка…
Той целуна церемониално ръка на момичето, после отиде до бара и помоли:
— Забъркай ми нещо набързо, но нека да е по-силно!
Барманът преглътна, явно с намерението да възрази. Каубоят наистина едва се държеше на краката си. Но херсонецът все пак не тръгна да спори — явно реши, че последното желание на осъдения трябва да се изпълни. Само попита:
— „Ватерлиния“25 ще свърши ли работа?
Каубоят с досада махна с ръка: давай… Без да се тутка, барманът му сипа със замах половин чаша гъст вишнев нектар и добави същото количество водка „Столичная“. Каубоят изпи чашата на екс, извади портфейла си, небрежно го хвърли на бара и тръгна към вратата.
— Мартине, не можем да позволим… — започна Ирочка и се изправи.
Мартин я хвана за ръката.
— Извинявай. Аз отговарям за безопасността ти… в определена степен. Няма да те пусна там.
Девойката го погледна в очите и се отпусна безсилно на стола.
— Какъв е той, защо го преследват? — попита Мартин. — Ти като че ли го познаваш по-добре.
— Не знам… добър човек — отговори объркано Ира. — Не разказа много за себе си…
Мартин кимна и се загледа през прозореца. Седяха достатъчно далече от вратата, за да не се опасяват от заблуден куршум, а и той смяташе, че е негов дълг да види какво ще стане. Институцията на „шерифите“, ловците на глави, преследващи престъпниците из цялата галактика, беше официално узаконена в САЩ, в редица други страни и на повечето планети-колонии. А, честно казано, и самият Мартин от време на време изпълняваше подобни функции.
Каквито и да ги беше надробил някога малкият каубой, сега оставаше единствено да се изгледа последното действие на драмата. Мартин само се надяваше, че всички правила на играта ще бъдат спазени и ще предложат на каубоя да се предаде. В противен случай… Той хвана карабината по-удобно. Каубоят му беше симпатичен.
През това време жертвата вървеше срещу ловците. Спря, вперил поглед в четиримата и с неочаквано трезв глас попита:
— Само четирима?
— Ние успяхме първи — разнесе се гласът на дебелия. — Ти ни познаваш… да вървим.
Мартин с цялото си сърце би посъветвал каубоя да се подчини. Но той отвърна:
— Ще си отида сам.
— Ти си реш-шаваш — каза брадатият ловец, леко заеквайки.
И се започна!
Каубоят, застанал свободно и отпуснато, изведнъж се плъзна встрани, към празното желязно корито, сложено на високи подпори до входа — не беше ясно дали го използваха за храна на конете, или служеше само за декор. Каубоят започна да стреля в движение. Мартин даже не забеляза как в ръката му се появи револвер.
Дългокосият се строполи, след като успя да стреля няколко пъти с пистолета си. Падна и мустакатият дебелак — оказа се, че има автомат, но дългият откос рикошира много звънко от коритото, зад което беше успял да се приведе дребният каубой. Младежът с прошарените кичури ловко редуваше изстрели с презареждания на двуцевката, но каубоят издебна точния момент, изправи се от укритието си и стреля няколко пъти. Мартин беше готов да се закълне, че едва третият изстрел, в главата, повали ловеца — преди това той си стоеше и дори продължаваше да се прицелва! Най-дълго се държа брадатият — стреляше, без да се прицелва, с многозарядна карабина. Държеше я с едната си ръка, а в същото време извади с другата ръка от колана си граната и ловко я хвърли в коритото. Мартин се отърси от вцепенението, хвана Ирина за раменете и скочи, търсейки укритие. Все пак успя да забележи как гранатата излетя обратно, право под краката на брадатия.
Изгърмя, чу се звънтене — и настана тишина.
Мартин подаде глава над масите. Странна работа, дори прозорците бяха оцелели.
Както и дребният каубой. Той седеше на ръба на коритото, провесил крака, и презареждаше револвера си. Мартин си помисли, че му е бил достатъчен един-единствен барабан патрони.
— Яко — беше единственото, което успя да каже той. — Добре ли си, Ира?