— Аха — отговори девойката, измъквайки се изпод масата. Не изказваше оплаквания по повод своеволното спасяване и Мартин й беше благодарен поне за това.
Той тръгна към вратата и преди да излезе, извика на каубоя:
— Аз съм, Мартин! Не стреляй!
— Аз по принцип изобщо не обичам да стрелям — отвърна каубоят.
Мартин излезе и няколко секунди разглежда полесражението. Отломките бяха счупили единия от стълбовете на фенерите и бяха разбили плафона — ето откъде беше звукът на пръсващо се стъкло. Но въпреки това крушката продължаваше да свети, заливайки с бяло сияние четирите окървавени тела.
— Яко — повтори Мартин. — А ти добре ли си?
— Почти — философски отговори каубоят. Изглежда, все пак го бяха уцелили, и то неведнъж — беше целият в кръв, но се изправи и застана здраво на краката си, сякаш и опиянението му беше отминало. Огледа се тъжно и каза: — Това не променя нищо… ще дойдат други.
Мартин се колебаеше, не знаеше какво да прави. Този човек беше престъпник, но той не знаеше в какво го обвиняват и нямаше никакви заповеди за арест. Затова само го посъветва:
— Трябва да напуснеш планетата.
— Това е ясно — отговори каубоят, докато изстъргваше от велурената си риза дребна отломка. — Виж ти, закачило ме е…
Зад гърба на Мартин се появи Ирина. Изохка и се забърза към каубоя.
— Трябва да ви превържа…
— Момиче, стой далече от мен… — опита се да я отпрати той, но тя вече вадеше бинт от джоба си. Предвидлива девойка. Мартин въздъхна, чудейки се дали тя няма да промени решението си след случилото се. Едва ли. По-скоро щеше да тръгне на пътешествие с дребния каубой. Момичетата на нейната възраст обичат романтиката.
И в този момент от тъмнината изникна още един човек. Среден на ръст, съвсем не с телосложение на богатир; с вид на интелектуалец, но с револвер в ръка.
— Няма да си тръгнеш — каза той, целейки се в каубоя.
— И ти ли? — попита каубоят някак объркано. Очевидно се познаваха.
— И аз — съгласи се интелектуалецът и натисна спусъка.
Само за миг се случиха страшно много неща.
Плешивият каубой се изви по немислим начин, измъкна револвера от колана си и започна да стреля. Куршумите на ловеца на глави вече разкъсваха тялото му — Мартин видя излитащите от гърба му кървави късове, — а той продължаваше да стреля. Между двамата се хвърли Ирина с вик: „Не стреляйте!“.
Мартин дори не успя да вдигне карабината — толкова бързо и неочаквано се случи всичко. Когато се прицели, вече не бяха останали мишени.
Каубоят и Ирина Полушкина лежаха един до друг. Интелигентният ловец на глави бе малко встрани, на границата между светлината и мрака.
— Мамка му… — промърмори Мартин и скочи към Ирина.
Девойката беше мъртва… по-точно умираше в момента. Три куршума бяха влезли в гърба й, два — в гърдите. От устните й излизаха кървави мехурчета, животът бавно си отиваше от очите й. Чувството за дежа вю бе толкова силно, че Мартин дори се побоя да я докосне. Вместо това се наведе над каубоя — той беше още жив. Гледаше го печално и скръбно и шепнеше нещо. Мартин се наведе, повдигна главата на умиращия и чу:
— Аз ли… уцелих момичето?
— Не — излъга Мартин, без да се поколебае. — Ловецът беше.
В очите на каубоя се появи облекчение, но той прошепна:
— Все едно… Тя напразно… Мартине, свършено е с мен…
— Лежи спокойно — нареди Мартин. — Сега ще повикат лекар.
— Нека на гроба ми… напишат… тук лежи… — Дишането му се учести, той въздъхна и се отпусна.
Мартин се изправи. Ръцете му бяха целите в кръв. В душата му беше пусто.
Как стана така? Що за нелепост? Престъпникът беглец, с когото се беше сприятелила Ирочка, тези упорити ловци на глави, тази чудовищна престрелка…
А самият той! Беше изпуснал подопечната си от контрол!
— Стой, хвърли оръжието, ръцете на тила! — изрева някой зад гърба му и Мартин позна гласа на шерифа Глен. Е, да, американската кавалерия винаги пристига навреме…
Мартин вдигна безропотно ръце и даже прие с мъченическо удоволствие излишния удар с приклада под ребрата.
5.
Пуснаха го чак на сутринта. Дрънчейки с ключовете, шерифът Глен отключи вратата-решетка на килията, в която Мартин беше прекарал нощта, и промърмори:
— Да вървим…
От поведението на шерифа и от това как спокойно му обърна гръб, Мартин разбра, че обвиненията срещу него са оттеглени.
Излязоха от късото коридорче с четирите килии със стени от решетки — всички бяха празни, явно престъпността на Прерия 2 не беше висока. В кабинета си Глен, шумно сумтейки, свали белезниците на Мартин и попита:
— Имаш ли оплаквания?