— Честно или по съвест? — попита Мартин.
— Вие, руснаците, всичките сте психари — искрено се учуди Глен. — Каква е разликата?
Мартин се усмихна:
— Честно казано — имам оплаквания. Но по съвест — нямам. Аз на ваше място бих постъпил точно по същия начин.
Шерифът известно време се опитваше да разбере, после поклати глава.
— Добре, както и да е. Ще пишеш ли жалба?
— Не — отвърна Мартин. — Нали ви казах — по съвест нямам оплаквания.
Глен махна с ръка и нареди:
— Сядай… детективе.
Те отново се разположиха до масата, Глен включи кафе-машината, но бутонът се изключи с щракане. Шерифът изпсува, обади се по телефона и поиска вода. Влезе грозновата девойка и наля в машината вода от кана.
Мартин търпеливо чакаше.
— Ти не си стрелял, момчетата ми провериха цевта — съобщи Глен това, което Мартин безрезултатно се беше опитал да му докаже предишната вечер. — И като че ли нямаш нищо общо с тези говеда… Така че народът на Прерия 2 няма претенции към теб.
— Кои бяха те? — попита Мартин.
Глен се понамръщи — половината нощ беше искал от Мартин да отговори точно на този въпрос, — но после призна неохотно:
— Професионални ловци на глави. Жители на Земята, действат общо взето в интерес на колониите. Първо дойдоха при мен, връчиха ми заповедта… Всичко си беше както трябва…
— Не можахте ли да ги спрете? — попита Мартин. — Петима добре въоръжени професионалисти… появяват се изневиделица вечерта, в участъка няма никого…
Лицето на Глен започна да почервенява.
— Не ви осъждам — каза меко Мартин. — И в края на краищата, вие се оказахте прав — ситуацията се разреши с възможно най-малко кръвопролитие.
Шерифът веднага омекна. Наля кафе на Мартин и на себе си, после извади подарената предишния ден пура, запали я и каза:
— Кой знае какво можеше да се случи… Каубоят… да го вземат дяволите този каубой! Изобщо не искам да знам какви ги е натворил! Странен тип, живя две години на Прерия, така и не се сприятели с никого. Но жалко за момичето. И какъв лош пример за населението — да не дава Господ тук да започне някаква каубойска екзотика в пълния й размер. Проклет Холивуд!
Мартин кимна.
— А ти какво, объркал ли си се за девойката? — попита шерифът. — Разправяше, че е загинала на Библиотека…
Мартин настръхна и затова отговори много емоционално и раздразнено:
— Не, не съм сбъркал! Преди петнайсет години родителите й се развели и си поделили дъщерите близначки. Едната дъщеря при майката, другата — при бащата!
— Мамка му! — възкликна шерифът.
— И дори не са казали на дъщерите си, че са близначки — продължи Мартин, въодушевявайки се. — Но двете доживели да узнаят една за друга, срещнали се, сприятелили се… и решили да накажат родителите си. Били умни, но плановете им били твърде грандиозни… решили да разкрият всички тайни на мирозданието. Едната отишла на Библиотека, за да разшифрова тайната на обелиските, а другата — на Прерия, за да се порови в руините. Смятали да се срещнат на някой трети свят след седмица.
— Какви оптимистки… — отбеляза шерифът.
— Именно — кимна Мартин. — Имам усещането, че над момичетата е надвиснала някаква зла орис. Едната я уби побесняло животно, а другата — заблуден куршум.
— Някои хора не бива никога да напускат Земята — съгласи се шерифът. — Божичко… Не ти завиждам, момче.
— Като си представя какво трябва да кажа на родителите, и аз самият не си завиждам — въздъхна Мартин.
Няколко минути двамата пиха кафето си в мълчание, после шерифът извади една манерка и сипа по глътка уиски в малки сребърни чашки. Поясни не без гордост:
— Собствено производство…
Общо взето, разделиха се почти приятели. Мартин беше забравил за няколкото получени през нощта юмруци през зъбите, а шерифът — за заканите, изречени от арестанта по време на разгорещения разпит. Мартин получи обратно всичките си вещи и шерифът дори му предложи да отидат заедно в хотела, където да му върнат и парите за платената предварително стая. Мартин махна с ръка и отказа предложението.
Когато вече бяха при вратата, шерифът уж непреднамерено му предложи превоз до Станцията — съвсем случайно помощникът му щял да пътува нататък. Мартин с благодарност се съгласи. Стиснаха си ръцете и се разделиха доволни.
Не помолиха Мартин да отнесе писма на Земята. Тук се доверяваха само на своята пощенска служба. Затова пък му продадоха с удоволствие от тревата, от която се правеше местният аналог на чай, и не му поискаха никакво мито за износа. Все пак свободата на търговията тук беше свята.
Разбира се, на Мартин му беше много интересно какъв чин има всъщност шерифът и в кое ведомство служи — за правото на контрол над американските колонии се бореха ЦРУ, АНС и ФБР. Но да задава такъв въпрос беше най-малкото неразумно, още повече за частен детектив, провалил възможно най-лесната задача.