Нека американците, щом са си го втълпили, да продължават да се правят, че колонията Прерия 2 е напълно независима и съществува на свой риск. В края на краищата имаше няколко колонии, в които преобладаваше руското население. И макар нещата там да не вървяха кой знае колко добре, голяма част от тамошното население също носеше пагони.
Солидният лендроувър откара Мартин до Станцията за половин час. Наблизо пасеше стадо, също както и предния ден, само дето тийнейджърът пастир, който ги наблюдаваше бдително, не беше същият. Интересно, дали това бяха неофициални помощници, или членовете на кръжок „Млад приятел на шерифа“?
— Ако родителите на момичето решат да посетят гроба му — каза якият младеж, изпратен от шерифа да съпроводи Мартин, — ще се радваме да ги видим.
Фразата прозвуча цинично, но Мартин реши да не бъде придирчив. На момчето явно му беше мъчно за красивата млада девойка.
— Ще им предам — каза Мартин.
— При нас рядко се случват такива неприятности — продължи младежът. — Понякога тук попада по някой идиот, който иска да препуска из степта и да стреля във всички посоки. Но ние бързо вразумяваме такива.
— Това при вас тепърва ще го има, не се притеснявай — каза Мартин. — И препускане със стрелба, и ограбване на пощенски дилижанси, и набези на индианците. Само населението да надхвърли сто хиляди — и ще се започне.
Младежът се засегна и промърмори:
— Индианците са мирни, разбираме се с тях…
Мартин взе сака си и слезе от колата. В главата му се въртяха най-различни планове, но надделяваше мечтата за гореща вана.
— Вкъщи? — попита помощник-шерифът.
— Разбира се — излъга бодро Мартин.
И тръгна към верандата.
Този пазител явно беше трезвеник. Или пазителите на Прерия 2 бяха на сух режим. Предишния ден беше на лимонада, а сега — на пресен портокалов сок.
Мартин не се отказа от учтиво предложената напитка — пийна си сок, запали цигара, поседя, събирайки мислите си. Пазителят го гледаше доброжелателно, разположил се в плетеното кресло, и изглежда, беше готов да чака разказа до вечерта.
— Много е интересно да се гледа в чуждите прозорци — каза Мартин.
Пазителят се размърда, настанявайки се по-удобно. Наля си нова чаша сок и хвърли вътре две-три бучки лед от термоса.
— Не да се наднича — продължи Мартин, — а именно да се гледа. Хората са свикнали да смятат, че техният дом е тяхна крепост. Хората не обичат безцеремонни гости. Може би и затова ние не ви обичаме много-много — появихте се неканени, не си направихте труда да искате разрешение, което ние с охота бихме ви дали… Но всяка крепост си има своето знаме. Дори и нашите знамена да са само завесите на домовете ни. Все пак това са си знамена. За минувачите, които вдигат поглед, когато минават по улицата. За живеещите в отсрещните къщи. Дори и за извратеняците, които стоят до прозорците си, промушили бинокли между завесите! Много неща могат да бъдат знаме. Дантелена тъкан и изящни пердета, стъклопакети и щори. Елхичка, нарисувана върху стъклото с паста за зъби преди Нова година. Цветя в саксии или плюшена играчка върху перваза. Аквариум с рибки или вазичка с изсъхнала роза. Дори мръсните прозорци, зад които се виждат скъсани тапети и гола крушка на шнура, също са знаме. Макар и това да е бялото знаме на капитулацията пред живота… Харесват ми градовете, в които не се боят да вдигат знамена. Обикновено това са чужди градове… В Русия прекалено дълго са ни отучвали да имаме собствено знаме. А на мен ми харесва, когато хората не се боят да се гордеят със себе си. Харесва ми да приветствам чуждите знамена.
Той замълча, поемайки си дъх, и продължи, като гледаше пазителя:
— Интересно ми е как им изглежда на другите хора моето знаме. Понякога слагам на перваза си стара красива лампа с матов абажур и я оставям да свети през цялата нощ. Просто така. Нека някой, който минава наблизо, да види светлината и да си помисли, че тук четат хубава книга или се борят с трудна теорема, правят любов или бдят над леглото на болно дете. Нека си мислят каквото поискат. Важното е никой да не се досети, че нямам собствено знаме.
Мартин замълча и си наля сок.
Пазителят се размърда в креслото си и сънено измънка:
— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.
Мартин, който изобщо не смяташе да завършва историята си толкова бързо, се задави със сока. Но се постара да скрие смущението си, кимна и каза: