— Благодаря, пазителю. Струва ми се, че ме чака дълъг път. Не съм сигурен, че ще завърши на планетата на аранките.
— Знамена… замъци… крепостни стени и дълбоки ровове… — промърмори пазителят. — Изобщо не е страшно, че още нямаш знаме. Важното е, че го търсиш.
Мартин почака мъничко, но пазителят мълчеше. Накрая той кимна и тръгна към вратата.
— Известна ни е една-единствена раса в Галактиката, която няма нужда от знамена — обади се неочаквано пазителят. — Аранките са високоинтелигентни и приятни във всяко отношение същества. Но те не разбират израза „смисъл на живота“. Те нямат религия и дори понятие за Бог. Те притежават инстинкт за самосъхранение, но не се боят от смъртта. Те притежават прекрасно чувство за хумор и са хуманни, любопитни и обаятелни. Но нито един представител на тази раса не си задава въпроса в какво се състои смисълът на живота. Никога. Те разглеждат това понятие като любопитен феномен, свойствен на другите разумни форми на живот, но не изпитват комплекс по повод на своята ощетеност… или уникалност.
Пазителят помълча малко, после добави:
— И прозорците на домовете им нямат завеси.
Мартин постоя на вратата още пет минути, но пазителят не отрони нито дума повече.
Ваната е велико изобретение.
Мартин лежа в каменния басейн почти час, като ту правеше водата по-гореща, ту включваше хидромасажа, ту пускаше студени струи, приятно гъделичкащи загрятото му тяло. В стаята си намери две книжки, оставени от някоя добра душа — томче от Стивънсън на френски и „Тъмни алеи“26 на английски. След като се почуди на това интересно съчетание, той се зае с Бунин. Не вървеше добре на английски, но все пак беше наслада за изгладнелите за букви очи.
Казаното от пазителя го накара да застане нащрек и дори донякъде го смути. Беше чувал за уникалните особености на психологията на аранките, но оскъдният му опит в общуването с тази раса изобщо не навеждаше на мисълта за някаква ощетеност. На всяко разумно същество е присъщо да си задава въпроса за смисъла на живота. В една или друга степен на разумните раси им е присъщо и религиозното чувство. Как може да се живее без цел? Без да виждаш в живота някакъв глобален, вселенски смисъл?
Размишлява доста дълго по тази тема. Опита даже да потърси смисъла на живота за себе си, но незабавно изпадна в депресия. Нали този смисъл все пак не е в кулинарните експерименти! Нито в пътешествия из Галактиката посредством любезно предоставените от пазителите Портали! Може би в любовта? Но в настоящия момент той не беше влюбен и това напълно го устройваше. Може би смисълът на живота е в тщеславието, в желанието да се прославиш в бъдните векове? Но за целта трябва да си или истински гений, или самовлюбен глупак, уверен в гениалността си. Във вечния живот, обещан от религията? Но макар и да причисляваше себе си към вярващите, той оценяваше доста скептично тази перспектива. Имаше дълбоки съмнения и относно своята праведност, освен това не таеше особени надежди да запази личността си и в задгробния свят — ако се оставят настрана сладникавите средновековни картини на рая, всички религии обещаваха само една или друга форма на разтваряне в абсолюта.
Така че Мартин не успя да формулира смисъла на собственото си съществуване, даже напротив — почувства остра завист към аранките, които изобщо не изпитваха подобни терзания. Добре се бяха уредили! Може би и затова се смятаха за най-високоразвитата раса след пазителите?
В края на краищата, след като се отказа от безплодното философстване, той се измъкна от ваната, подсуши се с кърпа и без да се облича — за да може тялото му да отпочине и да изсъхне — седна на масата. Лист хартия и химикал — какво друго му трябва на човек, за да обмисли задълбочено ситуацията?
Първо нарисува две кръгчета и написа под тях „Ирина 1“ и „Ирина 2“. После ги зачеркна. Написа до тях трето кръгче, написа под него „Ирина 3“ и сложи дебел въпросителен знак отстрани.
Когато стигна до този етап, той се замисли дълбоко.
Библиотека. Прерия 2. Аранк.
Три планети. Първите две пазеха едни или други древни артефакти, които Ирина Полушкина се готвеше да изследва. Но светът на аранките беше древен сам по себе си и, разбира се, те отдавна бяха изучили загадките на своята планета. Защо ли Ирина беше тръгнала натам?
Реши засега да не се занимава с главния въпрос — по какъв начин Ирина Полушкина се беше превърнала в три вироглави девойки. Разбира се, той не гледаше сериозно на версията със сестрите близначки, която бе разказал на шерифа. По-скоро това беше работа на пазителите — може би те бяха копирали момичето. Само че защо?
26
Последната книга на руския класик Иван Бунин, смятана за най-четения сборник с къси разкази в Русия през XX век. — Бел.прев.