Беше много, много напрегнат заради двата смъртни случая. Засега можеше да ги отнесе към досадните съвпадения, но вече започваше да се разпознава някаква система — неприятна, мрачна и може би изобщо неподвластна на човешкия разум.
Въздъхна и нарисува на схемата квадратче, с което по някаква прищявка реши да означи себе си. Квадратчето нямаше особен избор. Или да си тръгне към Земята — той начерта дебела линия към долния край на листа — и да се отчете пред Ернесто Полушкин. Или да посети планетата на аранките, да намери там хипотетичната трета Ирина и да се постарае да я предпази от всички възможни опасности… да я уговори да се прибере вкъщи… или да я накара да подпише бележка с твърд отказ да се върне.
Когато си помисли за бележката, той веднага си спомни за писмото на Ирина, написано в бара десет минути преди смъртта й. Шерифът го беше изучил много внимателно, но после се съгласи да му го върне — за родителите на Ирина. Сега Мартин извади писмото и го прочете отново. Мръщеше се и се бореше с усещането, че откровено му се подиграват.
Скъпи мамо и тате! — пишеше Ирина. — С мен всичко е наред, което пожелавам и на вас. Милият младеж — е, не е ли това наглост от страна на седемнайсетгодишна девойка! — ми предаде поздрави от вас и попита дали не възнамерявам да се върна. Не, не възнамерявам. Всичко върви прекалено добре, за да се отклонявам. Как е Хоумър, нали не скучае? Целунете го от мен, скоро ще получи вкусен кокал. С това приключвам писмото. Вашата любима Иринка.
Мартин не се смяташе за експерт по семейни отношения, но молбата да целунат кучето в съчетание с подигравателния тон на писмото и подписът „Вашата любима Иринка“ го смутиха. Изглежда на девойката изобщо не й пукаше за родителите й, и смяташе, че всичко й е позволено, и изобщо беше коравосърдечна личност.
Само дето този образ не се връзваше особено с вика: „Не стреляйте!“ и с отчаяния скок срещу куршумите в опит да спре престрелката. Може би това писмо беше отглас от семейни скандали? Ако Ернесто е напердашил любимата си дъщеря или е проявил властност по някакъв друг начин, това е съвсем сериозен повод някой седемнайсетгодишен да се почувства обиден…
Мартин със сумтене запечата писмото в плика и го прибра в раницата си, заедно с жетона на Ирина. Този път не взе кръстчето — бяха обещали да погребат Ирина по християнски.
— Не, наистина малко са те пердашили като малка — каза той замислено и се усети, че разговаря с Ирина не като с мъртва, а с дълбокото убеждение, че им предстои да се срещнат отново.
Какво пък, тогава не си струваше да се бави.
Облече се и изхвърли мръсните чорапи и бельо — нямаше намерение да ги мъкне със себе си в очакване да намери пералня. Зачуди се дали да не подремне два-три часа, за да компенсира нощното недоспиване, но очевидно адреналинът в кръвта му беше достатъчно — не му се спеше.
Тръгна към портала.
Част трета
Жълто
Пролог
Независимо дали човек го желае или не, той винаги има някакви дребни странности, слабости, отдушници срещу житейската суета. Суровият политик, затънал в интриги и предателства, отглежда рибки и плаче, когато те се разболеят от псевдомоноза; отявленият женкар грижливо пази снимката на съученичката си, която дори не е искала да го погледне; навъсеният мизантроп гука и бди над количката с новороденото му детенце; скучният и незабележим чиновник внезапно показва дълбоки познания в областта на уйгурската култура или индонезийските народни занаяти.
Мартин смяташе увлечението си по вкусната храна за странност само отчасти. Всички обичат да похапват нещо вкусно. Току-виж и някой свят човек, който цял живот е бил отшелник и е смирявал плътта си чрез пости на хляб и вода, преди смъртта си вземе да се разкае: бил е грешен в чревоугодничеството си, предпочитал е ръжения хляб пред пшеничения и вода от извора — пред тази от реката…
Е, Мартин не се смяташе за свят човек, никога не се беше занимавал със смиряване на плътта си и се отдаваше с удоволствие на любимото си хоби.
Донасяше от пътешествията си не само впечатления и ролки с фотолента — цифровите фотоапарати все пак са профанация на изкуството, недостойни да съхранят мига — но и кулинарни рецепти.
Не ценеше особено азиатската кухня, включително и прославената китайска, като капитулираше безусловно само пред патицата по пекински и пред пилешкото с портокалов сос. Дълбоки съмнения предизвикваше у него отвъдокеанската кухня — прехвалените пуйки с шоколадов сос, станалите нарицателни палачинки с кленов сироп и коктейлът от фенилаланин и ортофосфорна киселина, наричан за маскировка „кока-кола“. Беше по-дружелюбен към мексиканската кухня и понякога приготвяше месо с бадеми и гуакамоле.