Общо взето, на готвачите им се налагаше да се измъкват от положението, като готвят с местни продукти, но по земни рецепти и със земни подправки. Затова в менюто преобладаваха унгарската и мексиканската кухня — пиперът играеше ролята на визитна картичка на земната кулинария.
Донесоха гулаша и след като опита първата лъжица, Мартин кимна одобрително. Разбира се, вкусът беше необичаен, но приятен. И местната бира — не му достигна кураж да купи от доставената от Земята — се оказа достойна. Приятно беше, че всички хуманоидни раси са измислили нискоалкохолни напитки. Понякога на млечна основа, друг път — на растителна, но нито една цивилизация не беше успяла да мине напълно без алкохол.
Вкусен беше и местният хляб — „със земна мая!“, както не бяха пропуснали да посочат в менюто. Мартин похапна с удоволствие, а после, след като забеляза пепелника на масата, запали пура.
По всичко личеше, че няма да има трудности с издирванията си на Аранк. Цивилизацията на тази планета напомняше за светлия свят на комунизма не само с футуристичните си градове и с подчертаното дружелюбие на населението. Твърде много потребности бяха безплатни — включително и за „гостите на планетата“. Информационната служба можеше мигновено да даде информация за местонахождението на всяко едно разумно същество на планетата — както местен, така и гост. Мартин не се съмняваше, че ако се озове пред терминала на информаториума, би могъл да зададе въпрос за себе си — и би получил отговор: „Намира се в ресторант «Вкусът на Земята», координати…“.
Така че въпросът беше дали наистина на Аранк има трета Ирина Полушкина. И ако има — жива ли е още, или и тя е станала жертва на нещастен случай…
При тази мисъл той усети, че просто го е страх да намери терминал и да зададе търсене. Боеше се да не научи, че отново е закъснял.
Бързо дояде гулаша и плати сметката — по-точно, получи на кредитната си карта съответното количество парични единици: за паприката минус стойността на обяда.
И тръгна да търси информационен терминал.
1.
Самият той се смяташе за технократ и урбанист, роден и израснал в мегаполис и искрено пожелаваше на Земята да продължи да върви по този път на развитие.
Но въпреки това градовете на аранките предизвикваха у него леко смайване. Може би защото не беше свикнал с тях? Губеше се върху подвижните тротоари, постоянно си отвличаше вниманието по поредния архитектурен шедьовър, нарушаващ всички човешки представи за съпромат и архитектура. Но защо е било нужно да се издига половинкилометров небостъргач върху колони? Да, ако под небостъргача минаваше някой важен път… Но не — там беше разположена зелена полянка, осветена с лампи и заобиколена от ограда, да не би случайно някой да мине оттам. А в друго циклопско здание откри огромен процеп, през който от време на време преминаваха летателни апарати. Разбира се, аранките бяха високотехнологична раса, но за хората такова доверие към техниката беше прекалено.
Може би именно в това се криеше обяснението защо малцина хора рискуваха да се заселят в гостоприемния и уютен свят. Нечовешкият подход на аранките към средата на обитаване впечатляваше, но и плашеше.
Най-накрая Мартин видя помещение на обществения информаториум. То приличаше най-много на просторна телефонна кабина, направена по европейски образец — с достатъчно място за инвалидна количка. Разбира се, аранките нямаха инвалиди от стотици години и в будката беше разположено удобно кресло. Мартин с удоволствие се настани в него, затвори вратата и стъклото на будката веднага потъмня, изолирайки го от външния свят. Терминалът, явно заради близостта си със Станцията, беше двуезичен и с лекота откликна на туристическата реч. А може би аранките вече бяха направили двуезични всичките си автомати…
— Бих искал да узная — каза Мартин на матовия екран на информаториума — дали на Аранк се намира момиче от Земята с име Ирина Полушкина.
Машината отговори без ни най-малко забавяне:
— Няма данни за Ирина Полушкина, човек от женски пол от планетата Земя.
Но Мартин имаше немалък опит в общуването с търсачките в Интернет и прекрасно разбираше колко е важно въпросът да бъде формулиран правилно. Той извади снимката на Ирина — вече леко протрита — обърна я към екрана и каза: