— Намира ли се на Аранк това разумно същество?
— Недостатъчно данни за точен анализ. Ако се изключат променливите фактори във външността, то с вероятност над деветдесет и два процента въпросната външност имат следните разумни същества… — съобщи машината и на екрана светна дълга редица от имена, снабдени с миниатюрни снимки.
Мартин само въздъхна — женските лица наистина много приличаха на Ирина. Все пак населението на Аранк бе над десет милиарда. И ако се изключат „променливите фактори във външността“, такива като цвета на косите и очите, килограмите, оттенъка на кожата — щяха да се намерят няколко хиляди двойнички на Ирина.
— Нов въпрос — каза Мартин. — Колко лица от женски пол и земен произход са дошли на Аранк през последните седем денонощия по земното измерване на времето?
Паузата беше кратка, отговорът — уверен.
— Четирийсет и четири лица.
— Снимките на всичките! — нареди Мартин.
На екрана се появиха миниатюрните портрети на новопристигналите. Мартин ги обходи с поглед, усмихна се и тикна пръст в една от снимките:
— Да се увеличи тази.
Портретът на Ирина Полушкина запълни екрана. Какво пък, машината беше права, като говореше за „променливи фактори“. Ирина беше боядисала косите си в черно.
— Кой е това? — попита Мартин.
— На граничния пункт Станция 3 въпросната личност се е представила като Галина Грошева от планетата Земя — каза машината. — По косвени данни възрастта й се оценява между шестнайсет и двайсет години. Цел на пребиваването й на Аранк — туризъм.
— Къде се намира сега? — продължи с въпросите Мартин.
— Отговорът на този въпрос може да бъде тайна на личността28 на Галина Грошева — отговори сурово машината. — Обосновете въпроса си. Предупреждавам ви, че е включен детектор на истината.
Мартин се замисли за миг, после каза:
— Родителите на въпросната девойка ме помолиха да се срещна с нея и да изясня дали всичко е наред. Безпокойството за съдбата на младите личности е неотменно свойство на хората родители. Като изпълнявам молбата им, аз искам да се срещна с момичето и да изясня дали няма проблеми с връщането си на Земята. Нямам намерение да й причиня безпокойство или негативни емоции.
— Казвате истината — съгласи се информаториумът. — Запитването ви е признато за обосновано. Но информацията за точния адрес на разумно същество е платена услуга.
— Добре — съгласи се Мартин.
— През последните две денонощия Галина Грошева се намира в Центъра за глобални изследвания в град Тириант. Прилагам маршрутна карта.
Изпод екрана с шумолене изпълзя лист пластмасова хартия.
— Благодаря — каза Мартин.
— Осем разплащателни единици — напомни машината.
Мартин сложи върху разплащателния панел диска на кредитната си карта, върху екрана се мярнаха цифрите на осъществяваната трансакция.
— Беше приятно да ви помогна — каза фалшиво машината.
След като взе кредитната и маршрутната карта, Мартин отвори вратата и излезе на улицата, подсвирквайки си весело. Разгледа картата с маршрута. Кой знае защо, аранките не използваха туристическия език за писмения текст, напечатаните пояснения бяха на тяхното наречие, което Мартин, естествено, не знаеше. Но разбра пиктограмите без никакви усилия. По движещите се тротоари — към спирката на монорелсовата линия, по нея — до летището, полет до Тириант, пътят до Центъра за глобални изследвания…
Можеше да тръгва…
Беше се отдалечил на двайсет метра от будката на информаториума, когато тя се взриви.
Впрочем, взрив е прекалено гръмка дума. Кабината се разтърси, застина и започна стремително да се свива и да се топи като къс масло върху нагорещен тиган. След две-три секунди от информаториума остана само пластмасово хълмче, от което стърчеше облегалката на креслото и килнатия дисплей, плътно облепен от разтопена пластмаса. Мартин си се представи в това кресло и му призля.
Минувачите реагираха напълно адекватно на случилото се. Мнозина опитаха да се отдалечат колкото могат повече, а неколцина любопитни, напротив — приближиха се. Мартин преглътна заседналата в гърлото му буца и също започна да отстъпва.
— Извинете, прав ли ще бъда, ако се обърна към вас на туристически език? — разнесе се зад гърба му детско гласче. Мартин предпазливо се обърна — но зад него наистина стоеше дете, малчуган на около седем-осем години. Изглеждаше като много възпитано дете от списание за много примерни родители — грижливо сресан, с малка синя шапчица на главата, с чистичък халат с цвят на тръстика, изпод който стърчаха върховете на дълги червени обувки. Мартин се зачуди за секунда на кого прилича повече — на Незнайко или на Малкия Мук, и реши, че все пак на Мук: дългите мигли, бадемовите очи, мургавата кожа и особено дрехите напомняха за нещо арабско.