Мартин се обърна и огледа стъклото и метала — това беше същото онова здание с процепа, през който се плъзгаха летателни апарати.
— А може и да са стреляли от флаер… — продължаваше да размишлява момчето. — Във всеки случай прилича повече на опит да ви сплашат, отколкото на сериозно покушение. Е, имате ли врагове?
— Нали вече казах — не! — отсече Мартин. — Не повече, отколкото всеки друг човек. И във всеки случай — не на вашата планета!
Сервитьорът донесе сладоледа — многоцветна буца в чинийка. Мартин получи напълно обикновена чашка с кафе и чаша с гъста кехлибарена течност.
— И все пак вас сериозно ви преследват — продължи момчето веднага след като сервитьорът се отдалечи. — Нуждаете ли се от помощ?
— А ти можеш ли да ми помогнеш? — попита Мартин, вече на нищо не се учудваше.
Момчето смутено се усмихна.
— Не, какви ги говорите, аз съм още дете! Мога да помоля родителите си да ви помогнат. Баща ми е уважаван човек, работи в кметството, той даже може да ви осигури охрана.
— А каква ще е твоята полза от тази работа? — попита с подозрение Мартин, сякаш разговаряше не с невинно дете от един свръхцивилизован свят, а с отявлен мерзавец от някаква дива планета.
— Първо — започна момчето, без изобщо да се учудва, — нашите народи са в приятелски отношения, а случилият се инцидент е крайно неприятен, бих искал да го изгладя. Второ, вие ми се струвате добър човек, а аз имам емпатични способности и крайно рядко греша в оценките си за душевните качества… Дълг на добрите разумни същества е да си помагат. Нали така? Трето, макар и този мотив да не е толкова важен, ако ми се удаде да ви помогна и вие ми разкажете за своите приключения, ще мога да направя блестящ доклад на семинара по ксенопсихология.
— Гати — каза Мартин след кратка пауза, — не можеш ли да говориш по-простичко? Като… като дете?
— Но нали вие прекрасно ме разбирате? — учуди се момчето. — А! Смущавам ли ви?
— Малко — кимна Мартин. — Впрочем, това е дреболия. Говори както искаш. Готов съм да приема помощта ти, но не мога да обещая, че ще ти разкажа много.
Момчето радостно се усмихна.
— Прекрасно! Ще си доям сладоледа, много го обичам. А после ще отидем при баща ми и ще му разкажем за така създалата се ситуация.
Мартин кимна и изпи коняка си на екс.
Беше вкусен.
Според Мартин длъжността на господин Лергаси-кан, бащата на Гати, съответстваше на нещо средно между помощник-кмет и министър в правителството на мегаполиса. Разкошен огромен кабинет на горните етажи на една от кулите, с личен хангар — през прозрачната стена се виждаше флаерът му; в кабинета бяха и секретарка, и няколко сериозни младежи — референти, а може би и охрана. Мартин отчаяно се опитваше да си спомни всичко, което му беше известно за обществения строй на Аранк, но в паметта му изплуваха само дреболии. Като че ли въпреки наличието на общопланетна власт огромни пълномощия имаха правителствата на мегаполисите, управляващи не само градовете, но и околните територии. Някакъв отглас от предишното държавно устройство? Какво пък, тогава усмихнатият господин със скромния сив халат наистина беше важна клечка.
— Абсолютно възмутителна история — каза той, след като изслуша обстоятелствения и точен рапорт на сина си. — Ще видя какво са научили.
Мартин, настанил се в креслото срещу чиновника, търпеливо чакаше. Господин Лергаси-кан не се възползва от терминала — просто мушна в тила си еластичната дъга на един вълнов емитер и застина с оцъклен поглед. Мартин кимна с уважение. Прекият контакт с компютърната мрежа не се използваше широко дори на Аранк — той изискваше максимална концентрация на мисълта и самодисциплина. Някаква земна корпорация беше успяла да купи технологията от аранките, но скоро се убеди, че обикновеният терминал и клавиатурата са значително по-удобни.
— Каква гадост! — каза прочувствено Лергаси-кан, сваляйки емитера. Погледна сурово сина си, който, застанал на пръсти, с интерес надничаше в книжата на бюрото му. — Кергати-кен, поне ти се дръж достойно!
Без особено да се смущава, момчето се отдръпна от бюрото и попита:
— А какво е това „превантивно бракуване“?
— Гадост, и ние не можем да я допуснем! — отговори бързо чиновникът. Отново прехвърли поглед към Мартин: — Като представител на градската власт, ви поднасям извиненията си. Срещу вас наистина е било извършено покушение. Стреляли са от флаер, взет под наем десет минути преди покушението. Компютърът на флаера е изваден от строя, поради което отличителните белези на терориста са неизвестни. Не са успели да определят миризмата, защото в кабината е изпръскан цял флакон дезодорант. Престъпникът е оставил оръжието на местопроизшествието, сега ще ви го донесат…