Лергаси-кан кимна в знак на съгласие.
— Кажете — продължи Мартин, — вие наистина ли бяхте готов да разрешите на малкия си син да отиде в друг град заедно с непознат пришълец от друга планета, който е преследван от неизвестен престъпник?
— Значи вие искате да го вземете със себе си? — учуди се Лергаси-кан. — Какво пък, струва ми се, че това може да е началото на голяма и силна дружба…
— Не, не! — побърза да възрази Мартин, защото забеляза как се оживява Гати. — Смятам, че това не е разумно и… ъъъ… не е пример за достойно поведение! Но естественият страх за живота и безопасността…
— А… — кимна Лергаси-кан. — Разбира се, аз щях много да се притеснявам. Гати е единственият ми син. Но познавателният аспект на такова приключение надделява над възможния риск за живота му. Така че единствено вашето удобство е от значение.
Мартин поклати глава.
— Не, не обясних добре какво имам предвид… На Земята всеки родител, ако е психически здрав, се опитва да предпази потомството си и от най-малката, дори хипотетична опасност…
— Животът е пълен с опасности — отговори философски Лергаси. — Отказва автоматиката на флаера — и падате от огромна височина. Отивате на лов — и звярът се оказва по-хитър от вас. Лекарите не успяват да разпознаят мутиралия щам на вирус — и умирате. Как е възможно да се безпокоим заради хипотетични заплахи за живота? Трябва да разрешаваме реални проблеми!
— Лергаси, кажете, наистина ли у вашата раса отсъства понятието „смисъл на живота“? — попита предпазливо Мартин.
Лергаси се засмя. Секретарката се изхили тихичко. Референтите, изглежда, не знаеха туристически и погледнаха учудено шефа си. Дори намръщеният Гати, огорчен от отказа на Мартин, започна да се кикоти с тънко гласче.
— Мартине… — Лергаси-кан сложи ръка на рамото му. — Правите стандартна грешка, характерна за много раси… Животът сам по себе си е смисъл и същност на съществуването. Какво е това смисъл на живота?
— Може би смисъл на смисъла? — предположи Мартин. — Извинявайте, ако съм ви засегнал…
Тези думи предизвикаха нов пристъп на смях. Секретарката с напевен тон преразказа диалога на референтите и сега трите яки момчета, които седяха прилежно на дивана до стената, безуспешно се опитваха да сдържат кикота си.
— Не, Мартине, какви ги говорите… — каза Лергаси-кан. — Изобщо не сте ни обидили. На вас сигурно ви се струва, че расата ни е ощетена? Че сме лишени от нещо много важно и интригуващо?
Мартин засрамено кимна.
— А на нас ни се струва… — започна Лергаси-кан, после се обърна към сина си и нареди: — Запуши уши и не подслушвай!
Момчето послушно сложи длани върху ушите си и Лергаси-кан продължи:
— А на нас ни се струва, че именно вие сте осакатени. Че имате нещо излишно и срамно, като крайник, израснал на челото.
— И дори не ви е интересно какво е да живееш с израстък на челото? — попита Мартин, леко ядосан.
— Мисля, че е много неудобно — отговори с усмивка Лергаси-кан.
2.
Докато пътуваше към летището, Мартин не спря да мисли за разговора си с Лергаси-кан. Чиновникът го снабди с флаер и му даде един от референтите си за пилот и охранител. Младият Гати, макар и да не криеше огорчението си, също реши да изпрати землянина, но не започваше разговор.
Разбира се, зад думите на Лергаси-кан стоеше не само психологията на расата му. Можеше колкото си искат да считат тази раса за странна, но ето че той беше под стремително летящите флаери, в чудесен град — един от многото градове на Аранк. Град, в който имаше огромни здания в съседство с празни, сякаш преднамерено изоставени паркове; град, задоволяващ огромна част от потребностите на жителите си безплатно; град, в който престъпленията бяха рядко срещани, а жителите — дружелюбни… Дори опитът за покушение не разколеба уважението на Мартин към тази раса.
Така че с какво да се перчат земляните, гледайки спокойните, уверени, щастливи братя по разум? С хилядолетните размишления за това какъв е смисълът на живота? Ох, колко кръв се е проляла заради тези размишления, докато в същото време аранките са изграждали света си… С високата духовност, позволяваща да се вярва в Бога и да се размишлява за необяснимото? Само че къде са резултатите от тази духовност…
Щеше да е по-лесно, ако аранките се бяха оказали неемоционални и коравосърдечни. Щеше да е по-лесно, ако не познаваха любовта и състраданието, не умееха да дружат и да мечтаят… Но нали всичко това го имаше при тях, не по-малко, отколкото при хората! Технократите намираха на планетата на аранките въплъщение на мечтите си, натуралистите се възхищаваха на безкрайните простори на дивата природа и патриархалните нрави на селскостопанските райони, учените завиждаха на великолепните лаборатории, комунистите надаваха викове, че Аранк е светът на победилия развит социализъм, авантюристите не се уморяваха да дават за пример космическата програма на аранките, която въпреки здравия разум не е била прекъсната след идването на пазителите. Дори изолационистите и ксенофобите от всякакъв вид се изказваха одобрително за предпазливостта, с която аранките подхождаха към даровете на пазителите!