— Мощността на изстрела не се ли регулира? — уточни Мартин.
— Пет степени в зависимост от силата на натискане на спусъка. Ще почувстваш с пръста си щракането на спусъка при преминаването към всяка следваща степен…
След като съобщи това, Гати спокойно пъхна пръст в скобата и натисна спусъка. Мартин застина от ужас — дулото беше обърнато към момчето.
— Ето така — обясни спокойно Гати. — Чу ли леките изщраквания?
— Ти си идиот! — извика Мартин. — Защо натисна спусъка!
Пилотът потрепна и го погледна смаяно. Гати също изглеждаше объркан:
— Но предпазителят не е вдигнат! Нали виждам!
— Веднъж годишно и незаредената пушка стреля! — продължи да негодува Мартин, трескаво загръщайки оръжието в мекия опаковъчен найлон.
— Как така? — изуми се Гати.
Мартин погледна пилота и настоя:
— Поне вие му обяснете! Той можеше да изпепели и себе си, и вас!
Референтът изглеждаше объркан и смутен. Огледа и двамата и се усмихна неуверено.
— Но нали предпазителят не беше вдигнат? Гати е разумно дете и разбира каква е опасността от изстрел с топлинна пушка.
— Дотолкова ли се доверявате на своята техника? — попита Мартин с посърнал глас. — Но… нали всяка случайност…
— Пушка, сложена на предпазител, не стреля — обясни Гати успокоително, сякаш говори на болен. — Там има много надеждна многостепенна блокировка. Предполагам, че не обясних добре.
— Да, да — повтори Мартин. По-лесно му беше да се съгласи, отколкото да обяснява земното отношение към оръжието, със сигурност произтичащо от същия този непонятен смисъл на живота и от останалите човешки заблуди. Изпотен, напрегнат, отчасти дори изплашен, той не отрони нито дума чак до летището. Спътниците му, явно смаяни от инцидента, също мълчаха.
Първо преведоха Мартин през залата за регистрация — общо взето, нищо шокиращо, всичко много приличаше на най-големите световни летища. Купиха му билет за обикновен пътнически полет — не до Тириант, а до някакъв друг град, и го преведоха през контролния пункт — на Аранк на изпращачите се разрешаваше дори да се качват в самолета.
Вече на пистата, Гати и референтът, без да се уговарят, помъкнаха Мартин надалече от автобуса. Пробягаха по пистата цял километър, игнорирайки кацащите самолети — на Мартин през цялото време му се налагаше да си напомня, че аранките изобщо не са лишени от инстинкт за самосъхранение. Право на пистата стоеше малко самолетче с тесни крила и отворен люк на салона.
— Това е служебен самолет на кметството — поясни референтът. — Ще ви откарат в Тириант… И успех в борбата ви за любовта!
В гласа на референта имаше и разбиране, и съчувствие, и възхищение пред храбрия влюбен. Мартин реши да не спори и силно стисна ръката му.
— Може би все пак… — каза жално Гати.
Мартин се усмихна, потупа момчето по главата и се мушна в люка. Той бавно се затвори зад гърба му, а от малката, неотделена от салона пилотска кабина, се подаде възрастен сериозен аранк и на развален туристически — веднага си личеше, че го е учил сам — рече:
— Сядайте, излитаме!
В самолета имаше само шест кресла — огромни, масивни, способни да предизвикат завист у пътниците от първа класа на Земята, а между тях беше разположена малка кръгла масичка. Мартин хвърли раницата си и калъфа с карабината на рафта за багаж, седна до един илюминатор и махна с ръка на изпращачите. Тъжният Гати стоеше, хванал за ръка референта и като че ли хлипаше. Референтът махна с ръка на Мартин и със сериозно изражение заговори нещо успокоително на момчето.
Мартин се облегна назад в креслото и затвори очи. Сложи опакованата топлинна пушка на съседната седалка.
Самолетът се засилваше стремително. За разлика от флаерите, които се задържаха във въздуха с помощта на някакво поле и можеха да летят само над градовете, самолетът беше по-традиционен, но просто много съвършен. Това се казва самолет с хиперзвуков правопоточен въздушно-реактивен двигател…
— Как успяват да се справят без смисъла на живота? — промърмори Мартин. — Как?
Но дори и да го имаше Онзи, който можеше да отговори на този въпрос, Той обичаше да отговаря не повече от пазителите.
Лек тласък — самолетът сякаш подскочи, насочвайки се към небето. За половин минута земята отиде далече надолу, след още няколко минути небето стана неестествено хомогенно, като на екрана на хубав телевизор, включен на празен канал с избран син фон. Мартин си помисли, че в аналогията има по-дълбок смисъл — небето наистина не изпращаше на жителите на Аранк никакви сигнали… После тъмната синева се смени със синкавочерна и на Мартин му се стори, че вижда звездите. Само след минута се убеди, че не му се е сторило. Някъде в опашката на самолета успокоително виеше двигателят.