Изглежда, град Тириант, пренебрежително наречен от Лергаси-кан клоака, се отличаваше със завидни въздушни комуникации.
Едва при навлизането в града — Мартин се качи на обикновен микробус, доколкото на Аранк имаше обикновени микробуси — стана ясно каква е причината за подигравките над Тириант.
Тириант се оказа промишлен град. Вероятно най-големият промишлен център на планетата. Мартин нямаше под ръка нито актуалния пътеводител „Ла Пети“, нито остарелия, но обстоятелствен справочник на Гарнел и Чистякова. Разбира се, аранките се грижеха за екологията. Над проточилите се край пътя корпуси на заводите нямаше облаци дим. И все пак във въздуха се усещаше нещо — лек възкисел привкус на самата граница на достъпните за човек усещания.
Настанил се удобно в широкото меко кресло, Мартин гледаше носещите се покрай него заводи и си мислеше за Ирочка Полушкина. Какво ли търсеше тя тук? Центърът за глобални изследвания на аранките… Какво може да прави в него седемнайсетгодишна девойка?
Каквото си иска.
Не биваше да забравя, че тази девойка се намираше на три планети едновременно. Не биваше да забравя, че две Ирини вече бяха загинали — макар и по наглед случайни и нелепи начини. Мартин се намръщи. Не биваше да забравя също, че ГБ се беше заинтересувала от изчезването й от Земята.
За миг безумно му се прииска да изостави издирването. Да се върне на Земята, да даде на Ернесто жетоните, да му разкаже всичко, включително и за неуспешното покушение срещу него, и категорично да се откаже от по-нататъшни издирвания. Господин Полушкин беше премълчал нещо — Мартин ни най-малко не се съмняваше в това. А клиентът, укрил от детектива важна информация, автоматично преставаше да бъде клиент. Но нещо го възпираше да постъпи така. Може би тревогата за момичето. Колкото и нахална да беше тя, седемнайсетгодишните девойки не заслужават случайни куршуми в каубойски престрелки и кокалено копие в шията…
А може би го тласкаше напред онова неуморимо и безпричинно безпокойство, което е познато само на изоставащите раси, замислящи се за смисъла на живота. Някъде около Мартин живееше една тайна. Истинска тайна, напълно сериозна, от онези, които изпадат на човек веднъж в живота, и то не на всеки, а само на малцина късметлии.
Мартин не се смяташе за късметлия. И нямаше намерение да изпуска най-голямото приключение в живота си.
3.
В Русия е прието подобни места да се наричат академични градчета. Зад простиращата се до далечината симпатична жива ограда, която обаче не оставяше никакви шансове да се проникне вътре без разрешение, се криеха жилищни здания — ниски, построени без никаква грандомания корпуси на научни институти, паркове, горички и дори нещо, подобно на автопарк. Във всеки случай, докато наблюдаваше територията от стъклената будка на пропуска, Мартин не можа да намери друга аналогия. Водни каскади, басейни… добре си живееха научните работници на Аранк!
— Няма никаква възможност да ви пусна — съобщи му охранителят, след като приключи с проверяването на някакви инструкции. Това беше вече третият аранк, опитващ се да разреши проблемите му. И първият, който знаеше туристически. Останалите самоуверено се опитваха да се разберат с него чрез жестове.
— Но аз търся любимата си! — повтори Мартин легендата, която беше приета благосклонно след разпространяването й от Лергаси-кан.
Очевидно тук аранките не бяха толкова сантиментални. Или не си позволяваха да се отпускат в работно време.
— Невъзможно — каза охранителят с въздишка. — Ще нарушите хода на научните дейности. Елате вечерта и достъпът ще бъде свободен.
Организмът на Мартин и без това твърдеше, че сега е вечер. А може би дори и нощ. Или много ранна сутрин. Какво да се прави, смяната на часовите пояси е неизбежна и на Земята, и на Аранк…
Също както и бюрокрацията! Още не беше срещал цивилизована раса, която да не притежава тази забележителна особеност на разумните общества. Той смяташе за връх бюрокрацията на дио-дао, но те поне не бяха хуманоиди, а в такива случаи Мартин винаги проявяваше снизхождение.
— Добре — каза Мартин, улавяйки се, че изпитва лекото раздразнение на руснак, още повече — на московчанин, следователно — на човек, познаващ бюрокрацията във всичките й форми, проявления и дори извращения. — Разбрах. Не можете да ме пуснете до вечерта.