Охранителят веднага се отпусна и се усмихна. Схватката беше спечелена — или поне така смяташе той.
— Напълно вярно.
— Кажете, а при какви условия бих могъл да дойда денем? — попита Мартин, давайки си вид, че вече се обръща към изхода.
— Е, съществуват различни извънредни и неотложни ситуации, свързани с виталните потребности на организма, важни информационни съобщения — просветли го аранкът.
Няколко секунди Мартин се бори с изкушението да каже, че умира от остра спермотоксикоза и Галина Грошева му е нужна като най-близката жена от човешката раса.
Но охранителят можеше да реши да предупреди девойката за целта на посещението на Мартин, и това определено щеше да усложни запознаването.
Можеше да каже и че вярванията им изискват незабавно да се проведе този или онзи религиозен обред. Например да се помолят съвместно на Иван Плувеца: светията, придаващ на телата на вярващите положителна плавателност, древният покровител на всички, умеещи да се държат над водата. Веднъж това беше свършило работа пред едни земни — испански — бюрократи.
Но охранителят можеше да не е толкова образован, колкото младия Гати, и щеше да се наложи да му обяснява дълго какво е религия.
Затова Мартин избра най-лесния начин.
— Прекрасно! — каза той. — Тогава забравете за всичко, което току-що ви казах.
Охранителят примигна. Възрази неуверено:
— Как мога да забравя?
— Изразявам се алегорично — усмихна се Мартин. — Работата изобщо не е в Галина Грошева. Много по-важно е това, че разкрих тайната на древните руини, разхвърляни из всички планети на нашата галактика.
Охранителят отвори уста, но не намери какво да каже.
— И трябва незабавно да се консултирам с колежката Грошева по този повод — продължи да развива успешната си теза Мартин. — Можете да се свържете с нея и да й кажете, че един господин, дошъл от планетата Прерия 2, иска да обсъди с нея въпроса за корелацията между разположението на Станциите на пазителите и древните руини. Можете още да споменете кухините на местата на така наречените „олтари“. Много се нуждая от научна дискусия, тя ще стимулира полета на творческата ми мисъл!
Охранителят взе телефона. Разговорът, за смайване на Мартин, протече на езика на аранките, макар и да се забелязваше, че охранителят използва колкото се може по-прости фрази и от време на време повтаря казаното. Виж я ти тази Ирочка!
— Госпожа Грошева ще ви чака в лабораторията си — каза охранителят, оставяйки слушалката.
Мартин повдигна вежди. В своята лаборатория! Това не е като да скачаш върху каменни острови през каналите. Виж я ти нея!
— Вземете водач.
Мартин взе малкия прозрачен диск, в който свободно, като в развален компас, се въртеше стрелка. Охранителят се наведе над терминала, докосна някакъв клавиш върху сензорния панел — и стрелката в „компаса“ рязко се завъртя и фиксира посоката. Мартин не се сдържа и се обърна на сто и осемдесет градуса — стрелката не се поддаде на провокацията и се върна към правилното си положение.
— Не се отклонявайте по пътя — каза охранителят. — Местоположението ви се фиксира на пулта. Постарайте се да не разговаряте с никого, освен ако не се обърнат към вас.
— Дадено — съгласи се весело Мартин.
— Оръжието си оставете тук — каза охранителят, като гледаше в екрана. — Не разбирам как сте получили разрешение да носите топлинна пушка, но така или иначе то не важи за територията на Центъра.
Може би с цел разсеяните учени да поддържат спортната си форма, а може би по други причини, например естетически, но на територията на научния център нямаше движещи се тротоари. Оказа се, че няма никакви пътища, не предлагаха дори пътечки — еластичната сочна зелена трева не се мачкаше от стъпките.
— Много упорита трева — каза Мартин с удоволствие. — Вятърът не я превива…
Той крачеше вече от десет минути, като от време на време поглеждаше във водача. Впрочем, дискът пропищяваше леко веднага щом се отклонеше от курса с повече от петнайсет градуса. Мартин помнеше наставленията на охранителя и не започваше разговор с никого, макар че по пътя си виждаше множество интересни неща.
В една малка горичка например видя сцена, която би умилила дори Платон: възрастен аранк с прошарени коси разказваше нещо на група юноши. Ако халатите им бяха сменени с хитони, спокойно можеше да се снима филм за живота в Древна Гърция.
„Аквапаркът“, през който Мартин премина, се оказа съвсем не място за развлечения, а грандиозно научно съоръжение, макар и с непонятно предназначение. По улеите му течеше не вода, а лъскаво проблясваща гъста синя течност. От време на време по тях се плъзгаха и прозрачни мехури с диаметър около метър, във вътрешността на които се кълбеше бяла мъгла. Мехурите оставаха цели дълго време, след като попаднеха в басейните, а от време на време се пръсваха и газът от вътрешността им изтичаше във въздуха. Из територията на „аквапарка“ бродеха трийсетина аранки, но не беше ясно какво вършат.