Нямаше време за размишления. Аранкът беше прекалено далече, за да може Мартин да се хвърли върху него. Затова грабна аквариума от бюрото — и го запрати насреща му в мига, в който онзи стреля…
Парчетата стъкло със свистене се понесоха из стаята, врязвайки се в книгите, стените и телата им. Мартин успя да се извърне, сви глава между раменете си, защитавайки шията си, и не напразно — в гърба му се забиха няколко парчета. Кабинетът — по-точно половината от кабинета — се изпълни с гореща пара, сауната мигновено се превърна в руска баня. Аранкът закрещя — в момента на взрива аквариумът беше по-близо до него, отколкото до Мартин, и нагорещената пара беше обгорила лицето му.
Мартин се хвърли върху врага си. Удари го по ръката, избивайки топлинната пушка, подсече го и го просна на пода. Ирина крещеше страшно и пронизително. Силовият екран изчезна с пукот и парата се разпръсна из цялата стая. Веднага стана по-лесно да се диша.
— Ти се оказа силен противник — каза аранкът. Зениците му пулсираха странно — сякаш в такт с учестения му пулс… Мартин го огледа и потрепна. Дълго и тънко парче стъкло се беше забило отляво в гърдите му.
Доколкото му беше известно, разположеното отдясно сърце се срещаше при аранките не по-често, отколкото при хората. Той се изправи и поклати глава. Беше му жал за клетото момче. Въпреки всичко.
— Адеас-кан, не си струваше да стреляш — прошепна Ирина, навеждайки се над аранка. — Дръж се, ще извикам помощ…
— Късно е, умирам — прошепна аранкът. — Ирина-кан, беше интересно да работим заедно.
Мартин потрепери.
— Сърдечните ципи са разрязани, мозъкът ми ще умре след две-три минути — каза спокойно аранкът. — Узнай имам ли душа. — Той изведнъж се усмихна. — И ако се намери — помоли се за мен на вашия бог.
— Адеас!
— Отнеси ме в детекторната… — Гласът на аранка отслабваше. — И… това е подарък… последният…
Той вдигна ръка и Мартин видя дребен металически предмет в дланта му. Дребен предмет с миниатюрно дуло, насочено към него…
Секундата изведнъж се разтегна до вечност. Мартин гледаше тесния канал на цевта и се питаше каква ли ще бъде смъртта.
— Не! — Ирина изведнъж стисна силно дланта на аранка. — Не!
— Напразно… — прошепна аранкът и очите му се затвориха. Ръката му се отпусна безволева, дребният металически предмет, който дори не приличаше особено на оръжие, се търкулна на пода.
Ирина се изправи. Беше бледа като платно, но гласът й отново стана твърд:
— Помогнете ми!
— Какво?
— Не го ли чухте? Имаме само две-три минути. Това е последната воля на умиращия!
В гласа й имаше нещо. Неочаквана сила и истинска мъка… Мартин дори не извади от гърба си парчетата стъкло. Двамата бързо замъкнаха аранка в стаята с черните огледала и го положиха върху белия диск. Изскочиха в коридора, Ирина затвори вратата, прекара длан по стената — и в нея незабавно се отвори екран.
— Още е жив — прошепна тя. — Мозъкът му умира, но е още жив…
Стената сякаш леко завибрира. Ирина погледна към Мартин и поясни:
— Готово, силовите полета са включени. Тази стая е изолирана от останалата част на Вселената… доколкото това изобщо е възможно. Ако на света има технология, способна да улови душата — ние ще я уловим.
— Първо извадете стъклото от гърба ми — помоли я Мартин.
— Обърнете се.
Мартин стоически изтърпя няколкото секунди болка. Ира изтръгна стъклените игли без никаква жалост — и към него, и към себе си. От пръстите й също струеше кръв.
— Няма да ви обвинят в убийство… всичко, случило се тук, е записано… — каза Ирина, сякаш без да забелязва окървавените си ръце.
— Благодаря — отговори Мартин. Цинизмът, с който Ирина възнамеряваше да изследва последните мигове на приятеля си, го шокираше.
— Край, той умря — каза Ирина, поглеждайки екрана. — Ще почакаме няколко минути… за да сме сигурни.
— Какъв боклук сте! — не издържа Мартин. — И защо го спряхте? Трябваше да стреля и щяхте да разполагате и с умиращ човек.
— Той стреля — отговори Ира, гледайки в екрана.
— Как? — Мартин почувства как изстива. — Как така е стрелял?
Ирина протегна към него ръката си. От дланта й като малко блестящо трънче стърчеше тънък метален шип.
— Там има токсин, който убива до десет минути след попадането му в кръвта — поясни Ирина. — Аз закрих дулото с длан.
— Вие сте луда!
— Сигурно сте прав. — Ирина се усмихна горчиво. — Сега ще изнесем тялото и аз ще заема мястото на Адеас-кан. Вие ще натиснете този бутон. Всичко е автоматизирано; ако има някакви различия между моята смърт и смъртта на аранка, на екрана ще излезе съобщение. Знаете ли езика им?