— А после щеше да ни се наложи да сложим край на собственото си съществуване — добави тириантският чиновник. — За да изключим риска от изтичане на информация. А и какъв би бил смисълът да съществуваме, знаейки, че животът ни е краен, докато останалите раси са безсмъртни?
— Доста егоистично — кимна Мартин. — Но разбрах опасенията ви. Горката Ирочка. Тя дори не се е замисляла какъв шок може да предизвика откритието й.
Те допиха чая и поговориха още малко на най-различни теми — от времето навън до перспективите на приятелските отношения между Земята и Аранк. Дадоха на Мартин жетона на Ирина — вече третия в колекцията му — и той разбра, че е време да се сбогува. Помоли Лергаси-кан да поздрави малкия Гати и да му разкаже за случилото се. Лергаси-кан и колегата му, който така и не благоволи да се представи, се сбогуваха сърдечно с него и го поканиха пак да посети Аранк.
Мартин обеща.
Станцията на пазителите в Тириант беше построена в урбанистичен стил. Пирамида от стъкло и метал, пробягващи по прозрачните стени огънчета, проблясващ някъде на стометрова височина фар — не особено необходим на толкова цивилизована планета, но упорито издиган от пазителите над всяка Станция.
Мартин се издигна към един от входовете на Станцията по движеща се спираловидна рампа. На входа към него полъхна топъл, приятно ухаещ въздух, пълзящите във вътрешността на полупрозрачния под светлинни указатели го насочиха към свободен пазител. Тук, в голямата и оживена Станция, огромната зала беше изпълнена с мънички маси с две места, като в ресторант. На всяка маса седеше скучаещ пазител и чакаше интересни истории.
Мартин се приближи до една маса, покрай която в матова плочка на пода се въртеше подобният на сперматозоид указател. Настани се удобно в креслото, погледна тъжните очи на пазителя и започна речта си:
— Имало едно време един човек…
— Винаги ми е харесвало това начало — изказа одобрението си пазителят и побутна към него чиста чаша и бутилка с вино. Мартин си сипа и повтори:
— Имало едно време един човек, а после, както си му е редът, умрял. След това огледал себе си и много се учудил. Тялото му лежало на кревата и постепенно било започнало да се разлага, а на човека му била останала само душата. Гола, абсолютно прозрачна, така че веднага се виждало всичко. Човекът се разстроил — без тяло било някак неприятно и неуютно. Всичките му мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му, можели да се вземат и разгледат. Сред тези спомени имало красиви и добри, които да ти е приятно да докоснеш. Но имало и страшни и противни. Той се опитал да отдели от душата грозните спомени, но по никакъв начин не успявал. Тогава се постарал да сложи отгоре онези, които са по-приятни и добри — как се е влюбил за първи път в живота си, как се е грижил за старата си болна леля, как е плакал, когато умряло кучето му, как се е радвал на изгрева, който успял да види в планината след продължителна и страшна снежна буря.
И тръгнал по отредения му път.
Бог погледнал бегло човека и не казал нищо. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени: как е изневерил на любимата си, как се е радвал, когато леля му умряла и му оставила апартамента си, как докато е бил пиян, е изритал подмилкващо му се куче, как е ял в тъмната студена палатка скрития шоколад, докато гладните му приятели са спели, и много други неща, за които изобщо не му се искало да си спомня. Човекът се зарадвал и отишъл в рая — тъй като Бог не затворил портите пред него.
Изминало известно време, трудно е да се каже колко, защото там, където попаднал човекът, времето течало по съвсем различен начин от този на Земята. И човекът се върнал при Бог. „Защо се върна — попитал Бог. — Нали Аз не затворих пред теб портите на рая?“ „Господи — казал човекът, — чувствам се зле в Твоя рай. Боя се да направя и крачка — прекалено малко добро има в душата ми, и то не може да прикрие лошото. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош“. „Какво искаш?“ — попитал Бог, тъй като Той бил творец на времето и имал на разположение достатъчно от него, за да отговори на всеки. „Ти си всемогъщ и милосърден — казал човекът. — Ти си видял какво има в душата ми, но не ме спря, когато се опитах да скрия греховете си. Смили се над мен, вземи от душата ми всичко лошо, което има там!“ „Очаквах съвсем друга молба — каза Бог. — Но ще направя това, за което ме молиш.“