Щеше да има още четири.
Макар че защо беше решил, че останалите Ирини са още живи?
Погледна жетона. Какво пък, време беше да отиде при Ернесто Семьонович с доклада си. Не беше успял да изпълни задачата, но тя едва ли беше в човешките възможности.
И все пак поседя до прозореца, докато не се съмна, вдишвайки въздуха на чуждия свят и размишлявайки за пазителите, аранките и Ирочка Полушкина.
5.
Когато се върна в Москва, там вече беше нощ. Скоковете из Галактиката се отразяваха по-тежко на организма, отколкото преминаванията от един часови пояс в друг — променяше се въздухът, променяше се и гравитацията; прекъснатият ритъм на деня и нощта беше най-малката от бедите.
Унилият, муден граничар провери документите му и му удари входна виза. Не последваха разпити на вечната тема „Как успявате да пътешествате толкова често?“ Мартин беше благодарен поне за това.
Толкова му беше омръзнало всичко, че дори не се опита да си хване нормално такси, а седна в една от колите пред Станцията и без да спори, си плати по кожодерската тарифа. Въодушевеният шофьор през целия път го развличаше с последните новини от Земята.
Оказа се, че в тези новини няма нищо интересно. Все пак Мартин не беше футболен фен, от политика не се интересуваше, а поредното падане на долара спрямо еврото изобщо не го притесняваше, а по-скоро го радваше.
Пред входа дълго време търси ключа си, намери го на самото дъно на раницата — не там, където го беше сложил при подреждането на багажа. Явно бяха объркали мястото му при обиска на Аранк. Или още на Прерия 2? Не, това определено беше неудачно пътешествие…
Когато най-накрая се озова в апартамента си, побърза да отиде в банята. Съблече се, дълго и с удоволствие се къпа, облече си големия халат и хвърли поглед към отражението си в огледалото. Изглеждаше съвсем като аранк. Само тюбетейката му липсваше… Или там само децата носеха тюбетейки? Порови се в спомените си и реши, че е точно така: възрастните аранки предпочитаха да минат без шапки.
От банята отиде в кухнята, направи си сандвич — вулгарен, донякъде дори плебейски — от хляб, кашкавал и наденица. Намаза го обилно със сладка буржоазна горчица, и го изяде, като пийна чаша зелен чай „Туинингс“, примесен с ароматни цветчета жасмин. После отиде в кабинета си. Не му се спеше, значи можеше да изчете натрупалата се поща, да поброди из Интернет, да узнае, например, какво мислят основните религии по повод наличието на душа в извънземните. (Спомняше си, че християните, особено православните, подхождаха крайно предпазливо към този въпрос). Можеше да зареди и някоя хитра стратегическа игричка и до следващия ден да се занимава с глобални проблеми — да води космически войни, да създава и да разрушава корпорации, да колонизира чужди светове. Общо взето, да води нормален живот на нормален човек, да изхвърли от главата си размножилата се в седем екземпляра девойка и необременените с размисли за смисъла на живота аранки.
Но в кабинета — в креслото за посетители — го очакваше изненада.
Беше около четирийсетгодишен, с незабележителна, дори съвсем невзрачна външност, но по всичко личеше, че, съгласно заветите на Феликс Едмундович, умът му е хладен, ръцете му, в чест на Дзержински и Боткин, са чисто измити, а сърцето му, в пълно съответствие с великия чекист и законите на физиологията, е горещо31.
— Добър вечер — каза тъжно Мартин и седна зад бюрото си. Неканеният гост не възразяваше, нещо повече — усмихна се виновно и разпери ръце. Един вид — какво да се прави, такава ми е работата…
— Добре сте си дошъл, Мартине — каза гостът. — Наричайте ме Юрий Сергеевич.
— Както кажете, Юрий Сергеевич — съгласи се Мартин. — На какво дължа честта?
— Прощавайте, че ви преча да си починете — извини се гостът. — Ето, вижте…
Мартин погледна накриво червената книжка, но дори не я отвори. По време на отсъствието му апартаментът стоеше включен на аларма, дори сега на стената примигваше червеното око на датчика за движение. Щом охраната не е дошла, значи някой от милицията убедително ги е посъветвал да не се безпокоят.
— Разбирате ли от какво е предизвикано това посещение? — попита гостът.
— Може ли да чуя вашата версия? — отговори с въпрос Мартин.
Юрий Сергеевич не почна да спори.
— Ирина Полушкина. Вие се занимавахте с издирването й.
— Вярно е — кимна Мартин. — До днес.
— Не, не, ние не ви молим да се откажете от търсенето! — разтревожи се Юрий Сергеевич.
31
Феликс Едмундович Дзержински (1877–1926), основател на Комитета за държавна безопасност на СССР (болшевишката тайна полиция с първоначално име ВЧК). Негова е мисълта: „Чекистът трябва да има хладен ум, чисти ръце и горещо сърце“ — Бел.прев.