Граничарят запрелиства замислено паспорта. Визи, визи, визи…
— Чувал съм за вас — каза той. — Вие всеки месец използвате Порталите.
Мартин си замълча.
— Как успявате, а? — Граничарят го погледна в очите. Сякаш очакваше някакво небивало откровение или неочаквано признание.
— Просто преминавам. Разказвам нещо на пазителя, после…
Граничарят кимна сериозно и рече:
— Разбирам. Минавал съм през Портала. И все пак как го постигате? Някои не могат да преминат дори веднъж.
— Сигурно ме бива в приказките? — предположи Мартин. — Не знам, офицер. Разказал съм всичките си истории на съответните органи. С нещо се харесват на пазителите.
Граничарят шляпна в паспорта му входна виза.
— Добре дошли обратно, Мартин Дугин. Знаете ли, че си имате прякор? Скитника.
— Благодаря, знам.
— Оръжието изпразнено ли е?
— Да, разбира се. — Мартин потупа калъфа. — Разглобено и изпразнено. Най-обикновена карабина. С нея ходя на лов за глигани.
— Успешен лов. — Граничарят го гледаше с любопитство, но без неприязън. — Добре ще е да разберете как го правите, гражданино Дугин. Би било от полза за всички.
— Ще се постарая — каза Мартин, докато преминаваше през зелената арка на пропускателния пункт. Все пак граничарите бяха станали по-добри през последната година. Някак по-спокойни… Без да проявяват нервност и подозрителност като в първите години.
Той повървя десетина минути, отдалечавайки се от суетата и тълпата. Покрай магазините „Лов“ и „Всичко за из път“, покрай стихийно възникналия, но вече успял да се узакони покрит пазар, където се търгуваше със стоки и снаряжение от други планети. Покрай няколкото малки хотелчета „за всички раси“ и ресторанти с примамливи извънземни имена, обещаващи небивали ястия.
Едва след това хвана такси. Частникът се спря сам и отвори вратата, без да уточнява нито маршрута, нито цената. Попита:
— От пътешествие ли се върнахте?
Тук, на обикновената московска улица, туристическият език вече изглеждаше чужд. Прекалено прости и меки звуци, прекалено къси фрази.
— Да. Току-що.
— Така и предположих. Самият аз съм пътешествал три пъти. Викам си: дай да откарам събрата… Далече ли бяхте?
Мартин затвори очи, облегна се назад и се настани удобно.
— Много далече. На двеста светлинни.
— И как е там?
— Същото. Вали дъжд.
Шофьорът се засмя:
— И аз така мисля. На гости е хубаво, но вкъщи — още по-хубаво. Колкото и да пътешества човек, няма да намери по-прекрасно място от Земята. Аз пътешествах просто ей така, приятелите ми ме взеха почти без да искам. Всички се бяха напили, глупаците, започнаха да се обзалагат, че ще успеем да преминем и да се върнем. Аз се върнах, но…
Мартин мълчеше. Прехвърляше с пръсти в джоба си двата жетона: без скенер не можеха да бъдат различени един от друг. Вечерта му предстоеше да напише писмо на роднините на загиналото момче и да изпрати жетона заедно с тъжната вест.
Реши, че си струва да се напие след това.
2.
Никога не насрочвайте делови срещи за понеделник сутрин.
В събота вечерта това изглежда като прекрасна идея. Можеш да приключиш бързо телефонния разговор и да се върнеш при гостите си. Може да вярваш искрено, че неделята ще премине спокойно и тихо, в домашни дейности, които не са никак спешни, и в небрежно ергенско разтребване, плюс ленива разходка до най-близкия магазин за бира и замразена пица — най-гнусната подигравка на американците над италианската кулинария. Може дори да разчиташ, че неделната вечер ще завърши с дрямка пред телевизора.
Никога не обещавайте да откажете цигарите от Нова година, да започнете да спортувате от следващия месец и да бъдете свеж и бодър още от сутринта в понеделник.
— Мартин ли се казвате? — попита гостът.
Мартин направи странно движение с глава, което можеше да означава каквото и да е: „да“, „не“, „не помня“ или „боли ме главата, а вие задавате глупави въпроси“.
Последното предположение щеше да е вярното.
— Искате ли кафетин? — предложи гостът неочаквано. Мартин го погледна с пробудил се интерес.
Според първото впечатление източникът на мъченията му беше типичен бизнесмен от онези, които са се научили да носят вратовръзка преди година, но още не умеят да я връзват сами. Нисък и набит, късо подстриган, с костюм на „Валентино“ и риза на „Етро“. Мартин знаеше прекрасно с какви молби идват такива приятели и отдавна се беше научил да им отказва.
Това, което го смущаваше, беше часовникът. Истински „Патек“. Той никак не съответстваше на представата, която си бе изградил за човека, а това можеше да означава какво ли не. Като се започне от невероятната глупост на посетителя и се стигне до най-неприятното — че не е този, за когото се представя.